X
 
 

Хитрино и българското зло

Още от автора

В Хитрино се случи поредната трагедия. Нашата клета държавица сякаш се е абонирала за подобен тип злини, за нея те вече са станали нещо нормално.

И сега веднага започнаха надпреварите в това кой да излъчи първите ексклузивни кадри от мястото на събитието, целящи да ни разкрият „истината“ около този инцидент. Театралните жестове в подобни ситуации отдавна са заменили истинското човешко състрадание – това е положението в онази територия, която по някаква щастлива случайност все още съществува с името България.

Даже някои безкрайно състрадателни и патриотично настроени хора започнаха да си постват във фейсбук статуси от сорта „Аз съм Хитрино“. Каква човещина! Скоро очаквам и българското знаме за профилна снимка. Така състрадават нашите шарлита и ебдота, повече и не очаквайте от тях.

Проведоха се и специални спасителни операции, които бяха представени едва ли не като битката при Ватерло. А никой не се запита защо се случи нещо подобно? Нима не ни бяха достатъчни Мизия, Бисер и прочие? Отговорът е ясен: всичко, ако попитате обикновените хора, е „Божа работа“. От злото не можеш да избягаш.

А уж Господ беше българин…

Мерките на властите винаги са последващи, у нас не се знае какво е предварителен контрол, за превенция никой не е чувал. Стане поредната злина и следват тъжните констатации. После тук-таме и някой ден на траур, докато дойде следващата трагедия.

Защо никой журналист не попита някой обикновен човек от местата, в които през последните години има трагедии как се чувстват те? По принцип, не по време на съответното ужасно събитие. Как живеят, например?  Нима това, в което живеят са населени места от Европа, нима те съществуват в този век или в някое минало столетие? Или се сещаме за обикновения български човечец и за неговото мнение само когато го застигне злината? Е как той да не се чувства изоставен?

Ужасното е, че се примиряваме с всичко това, което ни се случва. Със злото. Приемаме го като удар на съдбата, като „Божа работа“, като нещо, с което не можем да се справим, като нещо, което не можем да предотвратим.

В едно от последните си телевизионни участия в „Шоуто на Слави“ великият Георги Калоянчев (мир на праха му) каза един монолог. Велик монолог. Там прозвучаха и следните думи: „Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има оная стара приказка: имало едно време един дядо и една баба. Когато няма сол – има сълзи и от тях ще я добием. Но когато няма вяра – тогава е страшно…“

Нека да не вярваме, че злото е „Божа работа“ и да свикваме с него, а да вярваме, че можем да съградим Доброто. С малко късмет и общи усилия, всички заедно. Започвайки от сега. Защото иначе ще е късно.

Да се смирим.