#Радвайсебе! Или някои мисли по повод на дебюта на Тервел Пулев в професионалния бокс

 

С нескрито задоволство прекарвам петъчната вечер край камина извън София, радвайки се на храна и препечени филийки, приготвени на жив огън. Нетипично за моя живот освен цветистите разговори в обстановката изпъква и прекалено видимото присъствие на огромна плазма, която облъчва очите ми от стената. Дават бокс. И,  съвсем случайно, втората среща се оказва дебютът на Тервел Пулев в професионалния бокс. Противникът му е хърватина Томислав Рудан. Нашето момче доминира още от началото на срещата и побеждава в третия рунд. Добър и ударен дебют.

Добавям само, че се интересувам от бокс едва от тази година, но попрочетох това-онова за този така интересен, така логически и в същото време така брутален спорт. Един от събеседниците ми твърди, че хърватинът играе със свален гард и така не се правило по принцип.

- Няма боксьор, който да играе със свален гард – казва той, отпивайки от чашата си с ракия.

Опитвам се да му обясня за Мохамед Али, но съм приет като тотален лаик. Събеседникът ми се спира на мача между Али и Форман. Съгласявам се, че Али има гард там, то оставеше точно в този мач да няма. Но допълвам, че аз говоря по-скоро за онзи, ранния танцуващ Али. Имам чувството, че думите ми потъват, защото не последва никаква ответна реакция от отсрещната страна. Мисля да кажа нещо и за Тайсън и стилът, който той изповядва, рожба на треньора му Д’Амато, но се отказвам.

Това, което ми прави лошо впечатление в моя събеседник, е една типично българска черта. Самият той прекалено често обича да повтаря, че нещата в спорта са уредени. Че нещата изобщо са уредени. Това е рефлекс на едно по-възрастно поколение от моето, който (поне според мен) служи за прекалено лесно оправдаване на собствени грешки, на ситуацията, в която живеем, на липсата на успехи в толкова области. Всичко е уредено. И точка.

Така според моя събеседник Томислав Рудан е прекалено слаб боксьор. Тъй като не разбирам чак толкова от този спорт, склонен съм да се съглася. Така да е. Да е обидно слаб боксьор. И какво от това? В крайна сметка Тервел Пулев дебютира в професионалния бокс. Няма да се нахвърли на някой от челната петдесятка, нали? Доколкото знам за какво става въпрос, в професионалния бокс пълзиш с всеки мач нагоре и това е положението. Като винаги внимателно опипваш почвата под краката си. Няма да се хвърляш директно в дълбоките води, я!

Но по думите на събеседника ми излезе, че Тервел Пулев е адски зле. Първо, нищо не бил постигнал досега – само някакви бронзови медали. Я чакай малко! А бронзовите медали не са ли постижение? И защо в нашата държава сме такива капути и винаги ценим само златото? Ами Исландците тази година на Европейското? Те показаха това, в което и аз вярвам безпрекословно, най-важното е да даваш всичко от себе си във всеки един момент. А това дали ще вземеш бронз или злато, то зависи както от теб, така и от съперника ти. Но стига да си се раздал докрай, спрямо възможностите си, естествено, ти винаги можеш да си тръгнеш с гордо изправена глава.

Същият комплекс откривам и при Григор Димитров. Да, човекът ту е във форма, ту не е. И какво означава това? В типичния си стил ще кажа просто, че ние, българите,  сме най-тъпата спортна публика. Защото публиката помага на отбора и спортистите си в трудните моменти, вместо да им пречи. И знае кога трябва да критикува и кога просто да подвиква разпалено.

След мача на Тервел Пулев така ми се искаше събеседникът ми, както и повечето българи, които следят този спорт, да се зарадва. Ей така. За малко. Може противникът да не е бил кой знае какво, но това е дебют. Важна и първа стъпка. И би ми станало хубаво спортната публика да може да го оцени, вместо да тъне в обичайния си скептицизъм. Ами Кубрат Пулев? Аз лично може да не го харесвам, но от колко години сме нямали професионален боксьор на това ниво, бе, българи юнаци, дето само си седите пред телевизорите и гледате? От колко? Може да губи от време на време. Може да е прекалено нафукан. Но си играе играта и постига някакви успехи.

Но да. Ние не можем да се радваме на малки успехи. Винаги трябва някой да е номер едно. Не ни задоволява дори второто място. Ха, ама че нямаме добри бази и основа, върху която да стъпим, това си го мантруваме постоянно. И не ни хрумва и за миг да си помислим, че нашият бронзов медал е равен на златния западен медал, ако съпоставим условията, в които тренират спортистите.

И така. Щеше ми се да кажа просто: „Радвайте се, бе!” Не забравяйте да се радвате. И ценете всяка възможност за радост и вместо да я опорочавате и отхвърляте с тъпия си скептицизъм и балканската си наранена душевност, отдайте й се поне за секунди. Можете. Само трябва да се научите да го правите.