Може ли Русия да се наложи над Иран в Сирия?

Представете си Сирия като игрално поле, подобно на компютърните стратегически игри, в която играчите целят да засилят своето влияние, завземайки нови територии. На сирийската маса, с фигури разполагат играчите на Саудитска Арабия, на Турция, на Катар, но най-силни са фигурите на Русия и Иран. Играта продължава и на масата териториите са почти финално разпределени, а границите са достигнали фазата, в която скоро ще опрат една в друга и след това играчите ще трябва да решат да влязат ли в конфронтация или да се оттеглят. Както казахме, фигурите на Русия и Иран са най-силни и картата е изпълнена с техните цветове.

Сега си представете още нещо – руският и иранският играч са във временен и взаимноизгоден засега съюз, но първият има няколко бази, разположени на различни места по масата, а вторият контролира териториите между тези бази. Кой играч ще спечели, когато останат само те на игралното поле?

Нека видим позициите на тези играчи. Прегледът на събитията показва, че ако Русия затвърждава позициите си в Сирия, то всъщност истинският победител на терен е Иран. Не само това, но съюзниците скоро ще трябва да докажат лоялността си един към друг с правене на компромиси, които нито Москва, нито Техеран не желае на да направи по отношение на Сирия.

За повечето външни анализатори, влиянието на Иран в Сирия е много подценено и често пренебрегвано като фактор. Наистина, руската армия има свои сили в базата си в крайбрежния град Тартус от години, далеч преди обявяването на руската интервенция през 2015. Също така, руски съветници са част от близкия кръг на Асад от десетилетия. Но Иран е страната, която е стъпила много по-силно в Сирия и неговата роля се засили с избухването на гражданската война.

В контекста на целите на Техеран, Алепо е крайъгълен камък в иранския проект за прокарване на коридор към Средиземно море. Най-вероятно този район ще е и новият център на геополитическите интереси на Техеран, следи от които има в целия сирийски конфликт. Можем да припомним както силното присъствие на ирански сили – директно с войници или посредством милиции – в офанзивата срещу бунтовниците в Алепо, така и по-стари случаи.  

Така например, ирански официални лица директно преговаряха с опозиционната група Ахрар ал Шам относно съдбата на оспорвания Забадани, разположен в планините над Дамаск. Именно Иран предложи размяна на предимно сунитското население на града, което да бъде откарано към северната провинция Идлиб, в замяна на жители от предимно шиитските селища Фуа и Кафрая, които да бъдат заселени в Забадани. За лидерите в Техеран присъствието на сунити в района между Дамаск и ливанската граница, е нежелателно заради различията, които могат да доведат до съпротива.

Ливански официални лица потвърждават от най-малко три години за опитите на Иран да размести демографски и религиозно граничните области. В предградията на Дамаск, където е разположен и град Дарая, се случи същото. Мнозина бяха откарани с автобуси към Идлиб, докато 300 шиитски семейства от Ирак бяха заселени в техните къщи и земи. Жителите на Дарая и околните градчета се съпротивляваха на Хизбулла и свързаните с Иран милиции, подпомагащи сирийското правителство, в продължение на близо 4 години, преди да приемат наложената със сила евакуация. Семействата от Ирак, не е тайна, са подкрепени финансово и логистично от Техеран, като по този начин иранците подсигуряват позициите си около важни обекти в самия Дамаск, където тече друга тенденция – изкупуване на недвижимо имущество от иранци и техни съюзници. В градове като Ябруд, разположен на около 80 км. северно от Дамаск, дори улиците получават нови имена, а на един от площадите в западната част на Алепо има портрети на лидерите на Хизбулла и Иран.

Подсигуряването на коридорите за влияние посредством шиитски общности отбелязва кулминацията на иранската идея да се достигне до бреговете на Средиземно море. Този стремеж е съществувал и по времето на шаха, но след ислямската революция през 1979 година, Техеран засилва зоните си на влияние и изкарва на бял свят стремежите си. Вярно, религията е само инструмент, но работещ инструмент. Посредством Хизбулла Иран укрепи позициите си в Ливан, през годините след падането на Саддам Хюсеин аятоласите стъпиха в Ирак, а днес хаосът на сирийската гражданска война предлага възможност, за която в Техеран не са и мечтаели. В други времена и в друг контекст, действията на Иран щяха да бъдат определени като колонизация.

Обратно към игралната маса. Руските цели са свързани по-малко с идеология и повече с политика. Владимир Путин вижда възможност в Близкия изток за налагане на влияние в ущърб на САЩ и техните съюзници. Благодарение на „червените линии“ на Барак Обама, това можеше да се случи безпрепятствено и Кремъл се възползва.

В Сирия, Москва видя канал за прокарване на влияние. Макар и неофициално, през изминалите десетилетия кланът Асад винаги е имал желание да се докаже като западен клиент. Но подкрепата идва от Русия, а преди това от СССР. След избухването на протестите в Сирия, прераснали в гражданска война, повече от лесно беше за Путин да заяви, че неговата армия се намира в Алепо, Хомс, Латакия и Тартус по покана на правителството в Дамаск. Най-вероятно наистина е имало покана, предвид факта, че през август 2015 - месец преди пристигането на руските части - сирийската армия се намираше пред колапс на множество фронтове. В Сирия, обаче, Русия скоро разбра, че трябва да се договаря с друга страна и това не беше нито Саудитска Арабия, нито Турция или Катар, а Иран.

Официално Русия и Иран са съюзници или най-малкото седят от една и съща страна на барикадата. Неофициално, обаче, има недоверие по няколко линии. Руснаците предпочитат да работят със сирийските правителствени сили, но иранците искат да използват своите милиции като Хизбулла, Нуджаба и Бадр. В същото време, Москва често съветваше силите на Хизбулла през годините, а в края на 2016 Турция застана на страната на Русия. За външния наблюдател всичко това би трябвало да означава, че всичко е наред и играчите са разпределили ролите си. Но Иран е друга история.

Парадоксално, преговорите, които Русия и Турция подготвят в Астана на 23 януари за прекратяване на сирийския конфликт, най-много застрашават интересите на Хизбулла в Сирия и респективно на Иран. Техеран използва хаоса на войната, за да засили влиянието си в региона и да подсигури доминантната си роля от Ирак през Сирия към Ливан и оттам на бреговете на Средиземно море. Хизбулла успя да се укрепи в зоните, където сирийската армия е слаба, особено по протежение на ливанско-сирийската граница. Това не само позволява на Хизбулла да защити доставките на оръжия от Иран, от които зависи, но също и дава възможност на организацията да изгради центрове за военни обучения и допълнителна инфраструктура. Съвсем логично, и Хизбулла, и Иран, се възползват от слабостта на сирийския режим и неговата невъзможност да установи отново контрол върху цялата страна.

Москва, от друга страна, иска да види силно централно правителство в Дамаск като резултат от преговорите между режима и опозицията. Основно искане на бунтовниците е организации като Хизбулла и други про-ирански милиции да напуснат Сирия. Както Русия се убеди, Хизбулла може да е силен съюзник, но също и че има различни приоритети.

Сблъсъкът между целите на Иран и Русия е очакван. Той вече започна и извън дипломацията с последните събития от Алепо, където за последната седмица бяха намерени труповете на трима руски войници в източната част на града. Те са убити по време на патрул и първоначално се смяташе, че е работа на бунтовнически клетки. По-късно, обаче, излезе информация, че те са убити от подкрепяща Асад организация. Ден по-късно избухнаха престрелки между руски части и членовете на малка, но добре организирана проиранска група, наречена Лиуа ал Бакир. Този инцидент отне живота на седем души и докато официално съюзниците поддържат позициите си за Сирия, то все по-ясно става, че целите им са коренно различни и спречкванията ще се засилват.