X
 
 

Как интервюират една свиня в страната на тиквите?

Още от автора

По време на обиколката си в пет български града (Велико Търново, Габрово, Шумен, Варна и Русе) дадох две интервюта. Първото беше прекрасно, защото ми го взе Ива Съйкова. То беше дадено от мен в неформална обстановка и думите ми в него не бяха пипнати. Второто дадох в Русе. 

Сутрин е. Пия черен чай, когато виждам, че са пуснали русенското ми интервю онлайн. Още когато прочитам заглавието („Най-краденият писател у нас в лична изповед за дързостта и младите творци”), нещо ми бие на кухо, но ще го преглътна. Човек трябва да си пести нервите, дори когато му се иска да закрещи като Ал Пачино в „Кръстникът 3” в сцената, след като убиват дъщеря му. Продължавам да чета текста. Усещам множество фалшиви нотки, а когато прочитам как казвам, че съм „новатор”, така се възмущавам, че голямо количество от черния чай излиза през носа ми, залива монитора на лаптопа (за късмет клавиатурата оцелява). Разгневен поне колкото Ахила Пелеев, ставам от бюрото, вземам парцал от кухнята, забърсвам монитора и бюрото, оставям чашата черен чай на благоприлично разстояние от гнева си и продължавам да (се?!!) чета. Възмущението ми нараства повече и повече. Е, аз нямам муза, която да ме възпее, затова пък съм пишещ човек, така че сядам да си го изкарам в статус във Фейсбук. Статусът расте ли расте и така се ражда този странен текст.  

Не знам що за човек е журналистът, който ми взе интервюто. Направи ми впечатление на нелош човек, но външното впечатление понякога лъже. Ето, вижте ме само мен…Темерут съм, понякога думичка не можеш да изкараш от мен. А понякога съм със същинска логорея и не мога да спра да плямпам. Представям си каква е комбинацията от двете. Иван мълчи, гледа лошо (аз така си гледам, дори когато слънчеви лъчи извират от сърцето ми), а два месеца по-късно ти самият не можеш да вмъкнеш едно изречение, така се е разплямпал. Или пък комбинацията на каменната ми физиономия с лошата ми памет за лица, която често кара хората да ме мислят за лош, крив човек. Били сме се запознали еди-кога си, а сега (две години по-късно!) не съм бил поздравил и съм гледал лошо. Значи, първо (както вече казах) аз така си гледам и второ: не помня, бе! Ако искаш да бъдеш поздравен, поздрави ме! Винаги ще отговоря. Но нали всеки човек е център на Вселената… Аз затова признавам, че не съм център на Вселената, а прашинка някаква, дето се мандахерца там, че дори по-малко. Но не е там работата…

Та ето, аз самият правя лошо впечатление отвън. Човек ще си рече, че съм някоя свиня. Но както видяхме, под четината поне има нещо човешко. Нещо тупти и диша. А ето, този журналист не го знам какъв е, но ако съдя от интервюто, струва ми се като тиква – отвън едно оранжево, зелено, хубаво. Пу, пу! Снимка да му направиш. Пу, пу! Фенер да си направиш. А отвътре – кухо, братче, кухо! Не пресушен кладенец, а Черна дупка някаква. Но това ако съдя от текста, де… Иначе не го знам: може диня да е или пъпеш, заек или лъв, вълк или лисица. Кой знае във всеки човек какъв звяр, какво животно дреме, какъв плод или какъв зеленчук се таи. Но не е там работата…

За интервюто да си кажа… Значи… Първо тиквата се спира (при цялата условност на израза, защото тиквата крака няма и няма как да се спре, тя по принцип си е спряла в купчината от други тикви) на глупаво заглавие, защото си мисли, че то продава... Това, че на свинята са й откраднали десетина книжки, не я прави "най-краденият писател у нас". Грух. Но нали такава е пустата тиквена вестникарска логика у нас. Заглавието трябвало да продава, надава се воят от полето, където тиквите си лежат и ги грее слънцето. Ни е я знаем тая работа, пригласят тиквите от купчината тикви на пазара. И ето – ще си измислим продаваемо заглавийце. За съжаление докато на запад си познават читателите (също свине и тикви, но и отчайващи тиквеници, все пак американските такива избраха най-голямата си тиква за президент), тук читателите са най-малката грижа на подобни журналисти (и медии). Затова дайте да се отнасяме с читателите си сякаш те са възможно най-елементарната и повърхностна  кратуна от село Горно Нанадолнище (или от Долно Нанагорнище). Щом на нея  й хареса, значи ще се хареса и на останалите зеленчуци, че и на овците, кравите, вълците и останалите тревопасни и хищници из нашата майчица България. Внимание, свините не обичат да обобщават, следователно свинята не говори за всички кратуни  от въпросните села, а само за най-елементарната и повърхностна кратуна, която има щастието (или нещастието, зависи от светогледа й) да живее, диша, мисли (????) там. Подобни кратуни се срещат  и в Разград, и в Пловдив, и в София. Но не е там работата…

Тази логика (на заглавието) е тотално сбъркана и показва липса на каквото и да е било уважение към тиквите (разбирай повечето читатели). Впрочем същата логика шества из телевизиите, а (което е най-страшното) и масово из театрите. Дайте да принизим нещата, да угодим на всички тикви, защото това продавало.  „Това, че продава на повечето, далеч не значи, че продава на всички”, изгрухтява свинята от своята лична кочина, в която се въргаля. Да кажем, че в този случай свинята е загубен потребител. Но свинята е „човек на изкуството”, „писател” (въпреки че тя бяга от тази дума не като от чума, а като от самия дявол, самоопределя се като „пишещ човек” и твърди, че не е поет)… Та поради гореизброеното зеленчуците, хищниците, тревопасните и останалите бозайници в България веднага ще ревнат, че свинята е маргинал. „Дори така да е,”, изгрухтява свинята, „медиите и изкуството би следвало да отглеждат публика, а не да й угаждат”. С угаждането те не правят добра услуга не само на читателите и зрителите, не само на себе си, но и на никой. Растителното и животинското ни царство в последните десетилетки е белязано от идеята за угаждане. Дай да угодим на режима, че режимът да ни угоди. Дай да угодим на избирателите, че да ни изберат отново. И вижте докъде я докарахме. Но не е там работата…  

Русенската тиква редактира думите и изказът на пишещата книги свиня като я прави  да звучи прекалено литературно, прекалено кухо. Може би тиквата кънти на кухо и предава кухотата си на обкръжаващия свят? Или светът кънти на кухо и тиквата не е в състояние да плесне с ръка, та да отекне в този вакуум някакъв звук? Или в тази кухота дреме някоя тиха мелодия, която тиквата не може да чуе, защото нали е тиква – уши няма? Едно е сигурно… Свинята говори по-скоро разговорно. Използва рядко думи като "творци", "битие", "писачи", „младежи” и пр. (свинята няма да ги изрежда всичките, тиквата е наблъскала прекалено много от тях в интервюто). А дори да ги е използвала, тъй като паметта на тая пуста свиня е пословично лоша, то тя ги използва много внимателно и те далеч не създават впечатлението, което свинята усеща, докато чете  интервюто, което сама е дала. Изказът на свинята е подменен с изказа на една русенска тиква. А бива ли така? Свиня да говори като тиква? Все едно заек на говори като лъв, кошута като мечка или роза като картоф? За съжаление читателите (тези тиквеници, сред които се намира и по някой друг зюмбюл) ще останат с впечатлението, че свинята мисли  и говори като русенска тиква, което не кара свинята да се чувства особено приятно. Не защото тя не харесва този изказ, а просто защото той не е нейният. Свинята може да грухти от кочината си, но не кънти на кухо като тиква. Но не е там работата…

Свинята е написала пет книги до момента, а не четири, както е написала тиквата. Между другото свинята си служи с Гугъл и не разбира причината за тази грешка, но това е най-малкото сбъркано нещо в това така наречено интервю. По-важното е, че свинята не се смята за някакво величие, а когато чете своето грухтене вижда в него някакво самовеличаене. Не смята за съдия, а вижда категорични оценки, каквито тя не би си позволила да даде. Въпреки лошата си памет свинята помни понякога, най-вече защото й се налага често да дава интервюта и за пръв път й се случва да види една от основните си реплики: „Аз не съм никакъв новатор” да бъде обърната в „...защото съм новатор”. Ако свинята се срещне с някое растение или животно, което говори така категорично из горите и полетата на тази страна, то най-вероятно ще му подхвърли любимата си мексиканска поговорка. В нея се предполага, че надутите хора физически са се надули и за да не спаднат, да не им издиша въздухът, с който са изпълнени, сложили са си тапа там някъде, отзад… А поговорката гласи: „Извади си тапата!” Но не е там работата…

Свинята не е журналист. Както вече казахме, това е пишеща свиня и на нея най-важното й е да си пише стихотворенията (въпреки че не е поет), разказите и романите (въпреки че не е писател, а просто пишеща свиня) и пиесите (свинята е драматург, това не отрича, защото там други растения и животни казват какво е свинята). Но свинята си изкарва прехраната с писане и на публицистика, а между другото взима и по някое и друго интервю. Още повече, че като подрастващо прасенце, свинята е учила  антропология и е вземала антропологически интервюта. Оттам, а и от любимите си несъществуващи вече медии („Егоист”, „Едно”, „Една седмица в София”, „Списание Алтера” и др.) и от съществуващите такива, в които свинята си позволява да пише, тя е научила, че в доброто интервю читателят веднага може да определи дали гласът на интервюираният е на лале, жаба, змия, пума или орел. Ето защо когато свинята взема  интервюта, тя се старае да не пипа изказа им и да внимава как реже думичките им (ако изобщо си позволи да реже.) А ако някое животно или птица (свинята не отговаря на тиквеници и тикви, както и на бостански плашила) се усъмни в грухтенето й, тя ще каже, че в последните две седмици е взела интервюта от Милен Русков и Манол Глишев. Че в момента взима интервю от двете Елени, които организират третото издание на Basic event, в което фокусът е върху стари списания. Че свинята тези дни ще вземе интервю от Йордан Радичков (внукът) за страшния му втори сборник с разкази („Игра на гъски”, Издателство „Фама”), както и от  приятелката си Анжела Недялкова, която пред очите й се превърна в актриса, че и в „Трейнспотинг 2” се снима наскоро. Но не е там работата…

Свинята смяташе да приведе още примери от така нареченото интервю, но то е редактирано и пренаписано така, сякаш е давано от някоя надута и самовлюбена свиня.  Самата свиня се смята за добър автор и за момента си пише четворка по шестобалната система, седи на последния чин в класната стая, квичи си тихичко и често блее като овца  през прозореца. Но свинята в никакъв случай не е автор, който пише и мисли като русенска тиква. Свинята не се смята за велика и неповторима, защото колкото и да се гледа в огледалото, тя вижда, че колкото и красива да е, тя си е и свиня. Но пък си се приема като свиня и се старае да грухти и квичи колкото се може по-категорично в книгите си, та читателите веднага да разберат, че именно свиня е писала тази книга. Свинята не е неповторима, а напротив! Повторима е и това не я притеснява. На нея й е втръснало от неповторими растения и животни и най-важната й житейска цел е да си остане повторима. Ако се превърне в неповторима и велика, най-добре да я заколят, та поне сланината й да не отиде зян. Пък за хората свинята няма право да се изказва, защото хората колят и бесят. И изобщо повечето хора никакви хора не са. Но не е там работата…

Свинята иска да подчертае с крайник върху калта в кочината си, че словосъчетанието „русенска тиква” не означава, че тя има нещо против русенските тикви. Или че смята журналистите, които работят за медии извън София, Пловдив, Варна и пр. за друга класа журналисти. (Между другото русенската тиква би пренаписала горното изречение така: „Не смятам провинциалните журналисти за…” За това говори свинята.) Навсякъде има растения и животни, хора и дяволи, които си вършат работата добре и такива, които я вършат зле. София е най-изпълненият с немарливи работници град из нашите планини и долини, полета и реки, защото е и най-големият такъв. Свинята подозира, че статистическото съотношение е еднакво навсякъде, независимо дали става дума за град, градче или село. Но в конкретния случай определено става дума или за лош журналист, или за лош редактор. Чия е вината за този гаф – това не интересува свинята. Ако тя атакува по-скоро журналиста, това е, защото името му стои като автор на това така наречено интервю. Но не е там работата…

Работата е там, че свинята иска да изквичи един апел, който е до голяма степен безсмислен като се има предвид състоянието на медиите в полетата и горите ни. Апелът гласи така: „Журналисти, бъдете отговорни към работата си! Не подценявайте читателите си, защото така обезценявате медиите, а и собствения си труд. Вие би трябвало да сте една от основите, върху които да се гради обществото, в което живеем. Това е важна роля, която би трябвало да съзнавате, а не да се отнасяте към нея с пренебрежение. Ние постоянно мрънкаме, че трудът ни не се заплаща добре и затова вършим работата си през пръсти. Няма по-лошо нещо от това. Ние сме и това, което работим, затова би трябвало да работим добре. Така че моля ви, работете!”

Работата е там, че свинята иска да завърши и с един въпрос. Въпросът е: „Как искате да се продава българската литература, когато ни взимате интервюта и ги редактирате и пренаписвате така, че да звучим банално и кухо? Когато ни придавате някаква ваша си оценка и ни я вкарвате в устата? Когато обезобразявате езика, с който работим? Езика, с който и вие работите?”

За късмет след като взе едно прекрасно интервю с Милен Русков, което ще публикува  точно така, както той й го е казал, свинята си купи диктофон. И от сега нататък когато дава интервю пред диктофон, тя ще включва и своя диктофон. Свинята страда от липса на време и желание, че да се моли да й изпращат файлове и да сверява казаното с публикуваното. Но не желае читателите й (или поне тези, които следят публицистичните й  текстове и блога й) да остават с впечатлението, че пише като друг звяр или птица. Тя е свиня и държи на това. Грух! Квик! Точка!

И нека русенската тиква да приеме този текст не като нападка или някаква свирепа атака, а като приятелска критика и съвет да се отнася по-отговорно с работата си. Истинските журналисти критикуват, а от опит свинята е научила, че ако искаш да критикуваш, трябва да можеш да носиш на критика. Критиката е полезна. Тя помага на растенията и животните, на хората, че дори и на дяволите да се опитват да бъдат  по-добри и да работят върху дефектите си. За съжаление нашето общество не е критично, а е критикарско. Но за това свинята ще напише някой друг път. Грух!