X
 
 

Липсващи пиеси

Още от автора

*нито един от персонажите не са се случили в показаната  форма

Никой не ви разказва за спомени. Леко сме свенливи, когато някой ни зяпа с обожание, но от засада. Сядаш на мястото си и очакваш всичко да продължи независимо дали си си оставил време за „всичкото“. Харесваш монолози, защото някои стои пред теб в унеса си и ти позволява да бъдеш този, който знае. Хилиш се на уречените места, защото още вярваме, че хората любопитстват в усмивките ни повече отколкото не го правят.

Първо действие: За единичното нищо
Сещаш се за жените и за мъжете, с които сте си разменяли нищо.


Прашният училищен коридор по време на втората смяна, защото е лято и пространствата се сгъстяват, когато чуруликате на талази някаква новопосята представа за движенията и това как някой ги наблюдава. Поне три сте и докато умишлено се движите от дясната страна на колоната, което ви прилепя до прозорците и изолира от цялото на „тунела“ разбирате, че присъствието е нещо съкровено крехко и това  да усещате замаха на телата си като метроном е нищо повече от прищявка и ще посечете само себе си. Разбира се, това е без значение, защото след откриване следва доказване и вероятност за разлагане на съставни части... от което получаваме Миа.

Миа е кокетно глуповата и моли да я харесваш. Не както би те помолил невзрачен и пуст човек, а както Миа призовава, с фината жестокост на петнадесет-годишна избуяла Лолита надянала пола от училищна униформа и тениска на Нирвана, защото преди всичко учи рисуване. Бозавото величие на същества като Миа се съдържа в това да притежават противоречиви качества, които да отричат… с цел по-голямо противоречие.  Харизмата на петнадесет-годишните ѝ захаросани клепачи вяло разбират за това, което по-късно бихме нарекли „тътен на присъствието“ и ... това е първото „нищо“, което съзнателно ще отделиш  от себе си и дадеш на друг. А после той ще ви го върне, защото сте близки, а близките правят такива неща.

Стъпките се движат, а Миа спира да съществува освен там, където сме я поставили. Размива се в контур от начален тласък и вече сме пет години по-далеч от нея.
   
Седим в износено кресло, което под слънчевите лъчи на априлското слънце изглежда като присвитата длан на нещо подслонило се в нас.

Понякога предверието на реалността има навика да ни натъпква в ситуации, които наричаме непривични, но с охота бихме ги преразказали със сигурността на диригент отдалечил се във времето. И ето появява се мъж, а после втори и двамата с Туидълди и Туидълдум-ска свадливост обясняват, че тия лъчи не са за това кресло и бързо да се премесим. Звучи наивно такава една външна неканена намеса, но лицата им са толкова кръгли, че вече си представяш как нещо в тях наистина премеря лъчите и знае кой за къде е. И се движиш, а устата ти отделя „нищото“ в гримаса, подава я към облите фигури с разбиране и очаква същото в замяна.

Но те продължават да стоят и да те гледат, защото с възрастта хората имат нужда от по-голямо „нищо“ за доказателство и ето, че вече ти се налага да се усмихнеш хлапашки, защото това пък е друго то, което омекотява чуждото безпокойство. Изправяш се и напълно напускаш помещение позволило си да покрие мраморни  стъпала с червен мокет за приветливост.


Второ действие: За намирането му

Навън си. Не чакаш дъжда да вземе решение, а го правиш ти. Приклякаш в олтара на двор, който те води до стъклена оранжерия побрала шепа хора. От онези места е, които не се използват по предназначение, защото са  „пространства“ . Някой ги набелязва, усмихва се заговорнически на ум, а на теб ти остава да се появиш и да търсиш къде точно усмивката се е пречупила. Вътре е топло и чисто, на места земята  е непокрита  и от нея стърчат корени и увехнали стъбла. Избираш подходящ ъгъл, но продължава да бъде неловко,  защото противно очакването за количества хора и струпване на шум, тези стоят в тишина. И ето, някой от всички започва да говори и може би това е причината на присъствието ти. Ключа към отпускане в разбиране, понякога е някой друг да го каже. Обвит в патос навиваш ръкави и се предаваш на съгласието. За малко или за винаги, едно и също е от позицията на момента.  И го оставяш тук - намерено, „нищото“ вече има пространство, в което да остане.