X
 
 

Законът не е тоалетна хартия

Още от автора

„Законът е вратичка в полето”, казва със самодоволна усмивка класическият българин и си пали цигара в заведението.

„Така ли?”, отвръщам аз, „Ами, да викна трима приятели, да те заколим тук на бара, да ти вземем ключовете за апартамента и колата, да отидем у вас, да изнасилим жена ти, да я провесим през терасата заедно с децата ти и да се нанесем у вас, а? Какво ме спира да го направя?”

Много просто - вратичката в полето. Общество без закони, тоест без ред, не може да съществува. Знам, защото човечеството проведе този експеримент и той завърши с много, много кръв. Стивън Пинкър в „По-добрите ангели на нашата природа” убедително защитава тезата, че насилието днес е на най-ниските нива в историята. И основната причина за това е наличието на закон и на държавна власт, която ни гарантира (или поне ни заплашва), че ако моят съсед ми направи нещо лошо, то той ще бъде наказан за постъпката си. Нищо ново, нали?

Българската държава обаче е на друго мнение. Ще ви дам два скорошни примера, в които изпълнителната власт (т.е. правителството) си позволява да прави, каквото си поиска.

В Турция (не)успешно приключва постановката „Военен преврат”. На територията на България се намира Абдуллах Бююк, за чиято екстрадиция настоява Анкара. Софийският апелативен съд отхвърля това искане. Какво прави МВР? Заобикаляйки закона и съдебното решение, министерството тихомълком издава заповед за екстрадиция на лицето Абдуллах Бююк, която моментално бива преведена в изпълнение, без да се даде шанс на Бююк да упражни гарантираното си в Административно-процесуалния кодекс право на обжалване. Разбира се, административните актове подлежат на незабавно изпълнение, но съдът има правомощията да спре изпълнението им. Мислите ли, че някой съдия би допуснал тази изцяло безпричинна екстрадиция? За да стори това обаче, съдът трябва да бъде сезиран, което практически е невъзможно да се случи от Турция.

Вторият пример е по-пресен. Върховният административен съд на първи февруари постанови, че машинно гласуване трябва да има във всяка секция на страната така, както е записано в Изборния кодекс. Съдът абсолютно правилно прима, че оправданията на комисията са нелепи и абсурдни. ЦИК няма право на преценка и е длъжна да спазва закона. Каква изненада! На фона на това задължително разпореждане на съдебната власт говорител на комисията излиза пред журналисти и с безпрецедентна наглост и арогантност заявява, че дори и да не се осигури машинно гласуване, цитирам, няма да настъпи нито трагедия, нито всеобща народна радост - всеки българин ще може да гласува.

Ама, разбира се! Каква трагедия би настъпила от това, че изпълнителната власт на една европейска държава в рамките на няколко месеца два пъти показа среден пръст на съдебната и прави каквото си пожелае, без да се съобразява с Конституцията на страната? Разбира се, че няма да дойде краят на света без машинно гласуване (вече официално изборите през март ще са незаконни и противоконституционни). Проблемът е в демонстрацията на безнаказаност.

Погледнете САЩ и как избрани от предишния републиканец съдии блокираха противоконституционните решения на новия републикански президент, защото законът трябва да надделее над партийните интереси. От нашия съд има какво още да се желае, но фактът, че повечето политици не си пестят обидите негов адрес, е показателен, че се движим в правилната посока. Факт е и че понякога решенията му са безобразни. Но дори най-лошото съдебно решение е за предпочитане пред хаоса, който предполага един спор. Какво прави българската държава? Погазва този елементарен принцип. А какво правим ние? Мълчим. По същия начин, по който мълчим, когато някой в заведението си запали цигара. Какво друго може да се очаква от народ, чийто елит демонстративно не зачита правилата?

Законът е като парите. Той е една измишльотина, за която всички се съгласяваме, че има стойност, защото без него модерният начин на живот просто не е възможен. Парите не са нищо повече от хартийки с шарени картинки по тях. Същото е и със закона – мастило върху белия лист. Чудя се обаче, ако спрем да вярваме в силата му, колко ли време ще ни трябва, преди да започнем да се молим някой да затвори вратичката в полето?