Ако един народ не може да прочете Историята си, то той не може и да я напише

Във всички материали, които пиша, аз се опитвам да акумулирам и поддържам един непрестанен поток от теми, образи, конвенции и послания, които смятам за важни. Дали ми се получава или не – това е друг, отделен въпрос. Някои читатели възприемат тези мои усилия добре и ги оценяват подобаващо, други ме критикуват градивно или не толкова градивно, трети откровено ме хулят и обиждат. Няма нищо ненормално в това – като си решил да занимаваш публично хората със собствените си разсъждения би трябвало да си наясно, че ще си носиш и съответната отговорност за това. В крайна сметка аз пиша заради Вас, защото без читатели всяка дума, било то и най-прекрасната, си остава просто едно кухо съчетание от букви.

В този смислов поток, които се опитвам регулярно да Ви представям, най-важна и скъпа ми е Свободата. Свободата да казваш онова, което мислиш и да мислиш онова, което казваш. Без цензура. И още по-важно – без автоцензура.

На днешния ден повече от всякога в България се говори за Свободата – сякаш колкото да се говори за нещо. Медиите са в безбрежен екстаз, политиците държат традиционните си речи, а клетият и изтерзан обикновен български човек развява трибагреници и патриотична словесност в социалните мрежи. Или на Шипка, евентуално.

Не че 3-ти март не е повод да празнуваме и помним. Аз се прекланям пред всички онези знайни и незнайни герои, които са се жертвали за свободата на България. Просто ми идва малко в повече прекалената еуфория около тази дата, имайки предвид историческите факти, които мнозина отказват да погледнат в очите.

Ако един народ не може да прочете История си, то той не може и да я напише.

Нека да видим някои важни исторически факти около Руско-турската освободителна война и Санстефанския мирен договор.

Още след края на Априлското въстание, на 26 юни/8 юли 1876 година Александър Втори и княз Горчаков се срещат с императора на Австро-Унгария Франц Йосиф и граф Андраши. Срещата се състои в замъка Райхщад, откъдето идва и името на постигнатото от двете държави споразумение – Райхщадско споразумение. Всъщност до подписването на официален общ документ така и не се стига, но от записите, водени от двете страни е видно, че между двамата императори е постигнато принципно споразумение за бъдещата политическа карта на Балканите.

На 3/15 януари 1877 година, малко преди да завърши Цариградската посланическа конференция, в Будапеща е подписана тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Конвенцията доразвива основните положения на Райхщадското споразумение и фиксира ангажиментите на всяка една от двете страни в случай на война между Русия и Турция. Конвенцията гарантира неутралитета на Австро-Унгария и очертава ясно сферите на влияние на двете държави в балканския регион, като в случай на разпадане на Османската империя или други териториални изменения, Русия се задължава да НЕ създава голяма славянска държава.

Преговори са водени за евентуалното поведение и на Англия. Без да се стига до подписването на общ документ английското правителство декларира, че няма да се намеси на страната на Турция, ако Русия поеме ангажимент да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор.

От току-що изложените от мен факти е ясно, че съдбата на българския народ е предначертана още преди да е гръмнала и една руска пушка срещу Османската империя. В решаването на Източния въпрос всеки гледа своя интерес – в политиката и войната няма място за сантименти.

Санстефанският мирен договор сбъдва българския възрожденски национален идеал – факт. Етническите граници на българската възрожденска нация биват зачетени и обединени в княжество. Но всъщност този договор е хвърляне на прах в очите – войната просто трябва официално да приключи, а и след подписването му останалите Велики сили припомнят на Русия нейните ангажименти, поети към тях още преди военните действия да започнат.

Подписаният на тази дата през 1878 година Санстефански мирен договор е изцяло прелиминарен и подготвя почвата за унищожението ни в Берлин – идеалът на Възраждането ни трае около три месеца. Толкова издържа мечтата ни, оплискана с кръвта на хиляди убити.

Това е моята гледна точка – именно затова ми е непонятна тази прекалена еуфория на фона на историческите факти. Защо, например, да не бъде обявен 20-ти април за национален празник, за Ден на Свободата ни? Защото, ако го нямаше онова пиянство на априлските герои – пиянството на един народ – нямаше да доживеем Руско-турската война и Свободата си.

Едно е обаче да си свободен, друго е да си освободен. На нас винаги ще ни тежи комплекса на освободения – било то от Дядо Иван, Чичо Сам или някой друг. И докато го разберем ще е станало късно.

Защото, ако един народ не може да прочете Историята си, то той не може и да я напише.