X
 
 

Защо сме зли?

Още от автора

Преди години Калин Терзийски написа един брилянтен скеч, изигран още по-брилянтно от Китодар Тодоров – за перничанина, който пътува към Пловдив, за да си купи от там каренце за голфа, и все повтаря, че “мръсните майни са гадни хора, зли хора!”. Кайо и Кито – мои обични приятели – тогава удачно напипаха тънката струна на дебелашката ни лошотия, в случая събрана в онзи хитов жител на миньорския град.

Днес обаче можем да надградим творческата им интенция с аргументи от реалността и да кажем, че не само майните, ами май изобщо българите сме си … зли хора, гадни хора.

Първо беше казанлъшкото Розово, или по-добре Бяло – селото, което се хвалеше, че няма мургави цигани, турци и изгони първото сирийско семейство. Бялото село с черните души. Последва Широка лъка – тесни сърца. А сетне – още Елин Пелин и последно Белене. Можем да свържем точките в крива линия, изписваща кривата ни природа. Съборна община на омразата. География на злото.

Нито един български град не иска да приеме бежанци по международна спогодба. Дори минимален брой. Не иска да помогне и да вземе пари. Нито един град, нито един кмет. Нула. Направи го само един католически свещеник, когото заплашихме със смърт и прогонихме далече.

Слава Богу, България е православна страна! Ние уж сме вярващи, ние сме наистина Истинската Христова Църква. Ние познаваме Божието Слово и четем Евангелието. Там има една притча за добрия самарянин. Църквата дори е отредила специална неделя, в която тя се чете от амвона на храма. Няма да я преразказвам, а ще я цитирам дословно:

„…един човек слизаше от Йерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя. И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така.“ (Лука 10:30-37)

Е, в случая ние не правим така. Така прави падре Паоло, който иначе не изповядва и проповядва съвсем Истината. На юдеите дори било забранено да общуват със самаряните, а днес за мнозина православни римокатолицизмът е ерес.  Но пък падре Паоло е добър и помага. Сякаш той е ближен на изпадналия в беда. А ние сме като юдейските свещеник и левит (по ниска степен на свещенство при евреите). Дори след Боговъплъщаването на Христос се държим като хората, които разпнаха Христос.

Оказва се, че някакви псевдоправославни патриотари са лицето, анцугът, ланецът и татуировките на вярата ни. Ако поне малко бяха в час, щяха да знаят и живеят, че крайният национализъм в християнството е проблем. Поне щяха да са отворили апостолското послание, прочели и проумели, че “няма вече юдеин, ни елин …  защото всички вие ЕДНО сте в Христа Иисуса“. Или, преди всичко сме Христови и чак тогава – българи, гърци, сирийци, италианци, танганайци и прочее.

Но как изповядваш едновременно Христос и Хитлер остава непонятно. Къде обаче сме уж автентичните православни християни? Защо допуснахме тази пасмина да ни изкаже в няколко дословесни рефрена и актове на чиста омраза? Къде сме, има ли ни изобщо? Спасителят казва още: “Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8)

Ние сме хора, които убиват с безразличие и омраза жертви на война, избягали от физическата смърт и разрушенията. Колко страшно звучи това?! Ей, хора, в Сирия страдат и умират като мъченици за вярата и християни! Извратено интересно ми е дали ако такива успеят да избягат тук, няма и тях да изгоним, само защото са “мръсни араби“. Но не ще е изненада. България е страната на неограничените възможности, разбирай злини.

В случаите с изгонените семейства става дума за получен бежански статут; за хора, осветени от държавните институции, пребиваващи легално у нас, с договори за наем, с възможности за работа; хора с образование, професия и здравно осигуряване. Това не са бежанци, преминаващи през нелегални канали границата ни. И въпреки това – ние пак не ги щем.

Ние сме просто рафинирана версия на Перата и Динко.

Продължава да има хора, които смятат, че се взима от пенсиите, за да се дава на бежанците. В анонимните пропагандни сайтове мине не мине време и излиза поредна крещяща статия за завишената издръжка на един бежанец. Нима не е ясно, че нещата не стоят така: че парите за пенсии, за болни, за когото и да е, нямат нищо общо с парите за бежанци. Те не са едно перо, един бюджет, един фонд. В случая идват от Европа и пак няма кой да ги усвои. Колко неадекватен трябва да си, за да не разбираш това?!

Ние сме зли и в допълнение на това – тъпи.

 Но поне сме добри християни, нали така!? Обаче лично съм присъствал на разговори между любящи български майки, които казват “Защо няма пари за моето дете, ами ще дават на някакви сирийци?”. Във въздуха тогава има само един дух и теза:

Не на тях – на нас! Не вие - ние! Не ти – аз!

След около месец е Великден. Христос ще възкръсне. Но дойде ли тук сред нас християните, веднага ще бъде наново разпнат. Воистина! Дори от кумова срама няма да се сетим да повикаме “Осанна!”, а направо ще закрещим “Разпни Го!”. Ще се избием кой по-напред да Го прикове на Кръста и сетне дори да Му пребие пищялите. Но първо ще хвърлим жребий, за да си поделим дрехата Му.

Да, същият Христос, който на Страшния съд ще каже на онези отделени от лявата му страна и си струва да поразсъждаваме върху тези думи: “ … идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; СТРАННИК БЯХ, И НЕ МЕ ПРИБРАХТЕ; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или СТРАННИК, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.“ (Мат. 25:41-45)

Струва ни се странно, нали?!

Христос Бог, по Чийто образ и подобие сме сътворени всички. Всички сме Негови чеда. Скоро бях във Великата Лавра, първият в йерархията на Светогорските манастири, основан от св. Атанасий Атонски. Там след вечерната служба един от монасите (гадни гърци!) около половин час обикаляше покрай поклонниците, наредени в храма, и прекръстваше с ароматен тамянен дим от малката кадилница всеки един от нас. Защото всеки човек е икона на Бог. Всеки човек има Божий образ. Всеки човек.

Когато гоним бежанците, гоним Христос.

Той дойде точно заради тези най-измъчени, най-паднали, “най-малки“! Той умря и възкръсна за всички нас. За всички!

Умеем да се кръстим, смирено да гледаме в земята по време на служба, да постим, но някак пропуснахме Христос. Нашата вяра не е Христоцентрична. Ние сме християни без Христос.

Момент. Нека разсъдим. Ако тези хора са наши ближни, трябва да ги обичаме. Ако са наши врагове – пак трябва да ги обичаме. Това е Христос. Това е Словото Му. Така ни е завещал и заповядал. Това е християнството, още повече – Православието. Но тук сякаш е някаква вехтозаветна територия на мнимото възмездие, в която хвърчат клетви, очи и зъби.

Както пее Михаела Филева, отговорът е “Любов, любов, любов …”. Същото горе-долу “пее” и св. ап. Павел в първото си послание до Коринтяни, може би едни от най-въздействащите слова в Библията:

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, 

да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, -
щом любов нямам, нищо не съм.

Щом любов нямам, нищо не съм! Любов към свои и към чужди. Към ближни и към врагове. Чудно само какви врагове могат да бъдат тези симпатични хорица?

Нима забравихме, че самото свято семейство – Богородица, Богомладенецът и Йосиф Обручник – са били бежанци в Египет, криещи се от гнева на Ирод, който е искал да убие Детето Христос. Ако наистина сме забравили, страхотната повест на Теодора Димова “Първият рожден ден” е подходяща за припомняне на това, което са преживели Тримата в странство – едновременно бягство и спасение.

Не е хубаво, че днес слагаме бариери именно пред бягащи и страдащи хора, които търсят спасение. Не е хубаво, че ги гоним от техния дом на наша земя, от несигурно скрепеното им убежище, което са намерили и което скоро се налага да напуснат. Някак не е християнско.

Никак не е християнско.

Спомнете си кадрите от първия случай в Розово. Там регионалната телевизия показа разплакани детски очи. Разплаканите детски очи са голям грях. Винаги отбелязваме с мъка как около големи празници ни се случва по една голяма трагедия – помним Индиго, Лим, Симеоновград… Тук засега загинали Слава Богу няма, но отново има трагедия на национално ниво. Трагедия на духовното опустошение. Трагедия на отказаната добродетел.

Господи, помилуй!