X
 
 

Ще помислим ли в деня за размисъл?

Още от автора

По традиция покрай избори настава медийна пукотевица. Вихрят се страсти, подхвърлят се нападки и все по-малко се мисли. Обсъждаме кой как го е казал и забравяме какво е казал? Партиите дават обещания с пълни шепи. Свикнали сме с. Знаем, че повечето от тези обещания никога няма да бъдат изпълнени и си казваме, че няма какво да направим.

Има.

Става дума за нашия глас и за това за кого ще го дадем. Прекалено често избираме малкото зло и не осъзнаваме, че малкото зло също е зло. До известна степен малкото зло дори е по-голямото зло, защото то се закрепя на властовите позиции, завзема държавата и е много по-трудно за изкореняване от голямото зло. Голяма част от българите не гласуват. Това е глобално явление. Така е в целия свят. Политиката все повече живее в някакъв свой свят, отцепва се в своя вакуум. И се опитва да ни обясни, че така се правят нещата.

Не се правят така.

Спомням си как по време на протестите през 2013-та година на няколко пъти водих кратки диалози с представители от така наречените политици. Засичах ги на улицата. Веднъж ме обиждаха. Друг път ми казваха, че съм идеалист и идиот. Това са хора, които не разбират, че живеят в една друга вселена. Може смело да говорят за проблемите на нашата държава, но те обикалят по пътищата в колите си. Возени от шофьорите си. На публични срещи са обградени от свои поддръжници. От хора, които не спират да лицемерничат, да ги величаят. При всяка власт е така. Царят е обграден от своите поданици и своята прислуга. Дори да е гол, те му казват, ме е облечен. Цар е все пак. Не можеш да му кажеш просто така, че е гол, нали? Единствено на шутовете им е позволено да говорят. По-добре да си шут, отколкото лицемер.

Все желаем промяна, а не разбираме, че трябва да се опитаме да вкараме някой свестен политик в Парламента. Което означава да спрем за момент да се хващаме за всяка думичка, която излиза от устата му. И да вярваме на всичко, което пишат за него по медиите. Уж всички знаем, че в страната ни има огромен проблем с медиите, а в същото време повечето хора четат същите тези медии. И повтарят това, което е написано там. Другата възможност е да излезем на улицата и да си върнем държавата.

Не знам как може да стане това. Прекалено сме разделени. На леви и десни. На красиви и грозни. Именно медиите ни разделят и ние се хващаме в техния капан. Разправяме се помежду си, докато разграбват държавата ни.

Ден за размисъл е. Всички сме отвратени от това, което се случва в политиката ни. Но вярвам, че има хора, за които има смисъл да се гласува. Да, те не са перфектни. Правят грешки. И ще правят. Но кой от нас е безгрешен? Не ни ли е лесно да търсим чуждите кусури? Нека за момент си представим, че ние сме там, печем се на пангара. И ние ще сгафим. И ние ще кажем няколко изречения, за които ще можем да бъдем упреквани. И ще ни се стъжни животът. Защото свестните хора в нашата държава са масово мразени!

Тук някой ще каже, че си измислям. Че съм платен или нещо от сорта. Но помислете поне за момент. Нали е ден за размисъл... Не спираме да говорим за Левски, Ботев и за възрожденците. А каква е тяхната съдба? Да обикалят, да се опитват да събудят един заспал народ. Да дават всичко от себе си за тази цел. Да водят беден живот, посветен на делото. За да днес ние имаме правото да живеем в свободна страна и да можем да гласуваме. И какво? Ще си стоим вкъщи и ще спим своя вековен сън? Ще се оплакваме от всичко, но нищо няма да правим? И ще повтаряме мантрата, че всички са платени?

А кой е платил на Левски и Ботев? Как е финансирано българското Възраждане? Не е ли то до голяма степен самофинансирано? И толкова ли сме обезверени, та не можем да повярваме, че и днес може да има подобни хора?

Ние нямаме нужда от ден за размисъл. Имаме нужда да проумеем, че всеки ден трябва да мислим и да избираме свободата пред робството. Да сме способни да подадем ръка на човека до нас. Или да се възпротивим на насилието, в което живеем. Само така можем да постигнем промяната, за която мечтаем от толкова години. Въпросът е дали ни стиска?