България за българите. Или една притча за умопомрачението…

Добре, че имам възможността свободно да напиша онова, което терзае ранимата ми поетическа душа, защото иначе щях да се пръсна на парчета.

Без да преувеличавам, цялата тази злокачествена изборна шумотевица метастазира в мен и ме заведе до ръба на умопомрачението. „Където глупостта е образец, там разумът е безумие“ – за капак Гьоте цяла вечер не ме остави на мира.

Чашата ми е празна. Като реалността, в която се опитвам да живея. А най-ужасното е, че вече свикнах с тази празнота. С нея е пълна моята България, надута като един балон, който преглъща с огорчение и страх заканите на острата игла зад ъгъла. Като безумните очи на Вазовия Мунчо. Като един маргинален образ в сърцето на Европа и света, забравен от Бога и оставен на произвола на съдбата.

Изборните резултати далеч не са най-големият ни проблем, а тази словесна еквилибристика около тях, цялата тази бутафория на акумулираното публично говорене, нейната безпрекословна амортизация и профанизация.

Безброй изяви в социалните мрежи и медийните студиа на политици, социолози, политолози, експерти, анализатори, журналисти, интелектуалци, гласоподаватели и прочие озариха с лъч светлина гъстата тъма на окаяното ни народно битие. Каква патетика, каква конюнктура, какво боравене с думите! Като се почне от „националните интереси“, мине се през „ние не искаме властта на всяка цена“ и се стигне до „алтернативата на статуквото“ и „истинската промяна“.

Но най-отгоре над всичко стои един слоган, който сякаш вече е имплементиран в недрата на оскотялата българска душа. Клетият ни народец се кълне пред него и го повтаря денонощно – „България за българите“. Това е новата ни национална доктрина.

Тези думи трябва да бъдат изписани със златни букви на общия ни гроб, като една своеобразна епитафия в крайно нелирична и неприлична форма - да се знае, че там някъде е имало някаква държава. Или както се казва, има такава държава, защото има такъв народ. Все още…

„България за българите“ е нашата тиха смърт, вечният ни Преход, посттравматичното очакване държавата да е за тебе, нещо да ти даде, да се напапаш за нейна сметка.

Надали ще доживея да чуя "Българите за България". Там трябва първо ти да дадеш, да заслужиш, да се потрудиш, да се обединиш. Ама нейсе.

Не че няма изключения, просто са твърде малко, за да не бъде потвърдено правилото. А и повече да са, аз вече съм на ръба на умопомрачението. Целият този фалш, замаскираните нрави, опаковките на ценности, кръчмарската глъчка ми идват в повече. Спасява ме това, че съм гражданин на една своя измислена държава, в която единствените ми съграждани са собствените ми думи.

Защо ли не е жив Алеко сега? Ах, колко много материал за писане щеше да има! Пък можеше да направи и партия, която да се казва, например „Не, България“ или „Нова монархия“. Няма значение лява, дясна или центристка. Все щеше да хване някоя субсидийка.

А пътеписът му днес щеше да се казва само като „До Чикаго“.

Без назад.