Път и шествие. Будапеща

Още от автора

Да пътуваш е като да сбъдваш мечти в нереално време. Своеволието ни е крачене в преоткрито пространство. Въвеждаме траектории и ги кривим с хèфесова устременост. Сръчни сме с усилието на алпийски говеда. Скрояваме план върху четири колела в галактиката на Вечния път. А аз обичам момичето си. А мечтите са локално платно в неизвестостта на утрешния ден, който ни води в Будапеща, а после нататък.

Да пътуваш с приятели е подобно на построяването на цирк, защото смехът ни съпътства като четвърти играч, докато жонглираме кегли километри. Траян шофира и по свойски мята тройки със сирената, Теодор припява с бира на глава, пълна с непреклонимост към съгласието, че животът свършва, защото сега го препочваме. А аз засищам мигове и барабаня с букви по пътуването.

Шикалкавничим от софийските булеварди, присъщи на котешки прайд в каляска от френската автомобилна индустрия и европейската стъпка. Хапваме люти сандвичи за незабравимост на пътешествието. Акането е забравимо преживяване само за крепостни снобари. Излизаме от България като от тоалетна, за да влезем в следващата. Сърбия не е лоша страна, но е по-шибана държава и от нашата, което е толкова шибано, че не заслужава и синина да има, защото синьото е цвят на рицарството и свободния дух, който казва на всичко, което има нещо да казва, да го духа, ако не разбира този устроен ред.

Вали дъжд, но траекторията е ясна. Имаме двоен диск на Чайковски и хиляди евро. Парите не са средство за преживяване, а начин за изживяванe. Музиката разпалва факли и Траян шофира, дирижирайки кола с оркестър от маневри. Дъждът мокри като Лебедово езеро. Ние сме историята на патенцата, които никога не са били грозни. Край на путарината. В Унгария сме. В Европа е вкъщи, където и да бъдеш.

За първи път от месеци, печелим време вместо пари. Траян и Теодор коментират заводите за бяла техника и Реал Мадрид. Нощта не пада, а вдига завесите за хоровод от 27 звезди. Който не е слушал Лана дел Рей в Ситроен DS4, не може да претендира, че е спал с жена, камо ли с котенце. Осевата линия е пейзаж от музика, който ме кара да иска да танцувам с момичето си. Мари, здравей, прегръщам те.

Пишем на приятели, че сме в Европа. Казват ни "и ние уж". Заспивам за час. Будя се и търкам очи в Моста на свободата. Будапеща не спи, но още сънува гърдите на кралиците си. С момчетата се смеем от мисълта, че нищо чудно да видим Батенберг да пуши цигарка зад ъгъла и да крачи пиян с бира към звездите. А иначе трамваите се люлеят с вековна слабост под концертно изпълнение в аромата на Дунавските вълни. Корабчетата радославят уюта на светлините на един град, който е решил никога да не загасва. Да можеш да се наречеш империя, значи нещо. Изпращам снимка на Мари. Тя казва, че е красиво. Казвам й, че тя е хубава.

Ето така отиваме към Брюксел...