Теория на съзерцанието

Всичко притежава своят звук. Издава го, проповядва и се прекланя, когато го забележиш.

Захарните потоци на гласа му се блъскат в чашата, отскачат навътре и се омесват с течност. Друг я изпива, но не отнема звученето, дава му друг. Връща чашата, удря я в стъклената маса и създава. Така всичко притежава ехо.

Досадно е да знаеш едно и също нещо. Пропътувай възможностите си и ги запази някъде, където не влизаш.

Искаше да говорим за мястото, което и двамата бяхме видели, но по различно време.

Какво разбираш ти от неразбориите на днешните същества. Тичай там където образа ти се помества, видиш ли обаче разлика, вече е късно.

Аз съм центъра на света и докато го повтарям забравям да се въртя.

Настанил се в отдалеченост от собствената си първичност, това да се отдръпнеш от подобието на копнежа не те прави рицар на собственото ти милосърдие.

Ако преследваш  „освобождение“  на ежедневно ниво губиш правото да твърдиш, че още не си го постигнал. Когато дълго не си се връщал на познато място паметта за него става кинематографична. Разбираш ли, да избягваш себе си, защото спазваш мнима отговорност към цел, която не съществува, не е ползата от неразбирането. 

В спора се ражда истината, в избягването на такъв – тя се оформя.

Докато мислите се превръщаха в електрични импулси в мозъка и отскачаха обратно към жестовете ми, бях сигурна какво да кажа на този човек, който безгласно бе сключил ръце в очакване да бъда последната му вербална гилотина. И аз щях.

Това продължи съвсем за кратко, защото подобно на нещата, които очакваме да се случат, нещо в материята им се променя, те стават неудобни  и дръзки, погрозняват от чакане и изобщо не разбират, когато изчезнат. И те обзема онова чувство, което плъзва в помещението – колективна смиреност или метод за „разплащане“ с различни неща, но по сходен начин. Потопил главата си в подобна споделеност, ти ставаш ленив и безрък, обречен да чакаш непознат сигнал, защото е чужд.