X
 
 

Сирийският конфликт промени всичко, но ние все още се правим, че нищо не се случва

Още от автора

Не е нужно да бъдем специалисти по геополитика, за да разберем, че светът се намира в най-хаотичната си епоха от края на Студената война насам. Дори финансовата криза от 2007 - 2008 г. не предизвика подобен трус в баланса на силите.

Живеем във времена, в които управляващите от Азия до Северна Америка имат авторитарни мечти. Немалко са европейските политици, които тайно се възхищават на залитането на Реджеп Ердоган в Турция или военната хунта в Египет, водена от Абдел Фатах ел Сиси. Милиони евро потичат от и към Анкара и Кайро в подкрепа на статуквото. Популистките движения са във възход, подобно на едни други – уж забравени – епохи и демократичните ценности очевидно са под обсада и подлагани на презрение и подигравки. Установеният след Втората световна война ред се разпада на парчета и това е видимо с просто око. Докато политици призовават за атаки по „новите лоши“ – този път мюсюлманите – елитите са изправени пред все по-явни гневни избиратели.

Всички тези тенденции се изясниха, засилиха и възпламениха от едно събитие, което вече няколко години се разглежда повърхностно – войната в Сирия.

Навлизайки в своята седма година, сирийската гражданска война продължава да бъде непозната за външните наблюдатели. За мнозина, конфликтът, който вече причини смъртта на близо 600 000 души, а милиони станаха бежанци, остава една геополитическа каша, в която всички са лоши. Идеята, че в един следвоенен свят лидерите повече няма да позволят масово избиване отдавна е лишена от смисъл: от Руанда през Босна до Ирак, Сирия, Судан и куп конфликти в Латинска Америка, имаме десетки доказателства за това, че кланетата не само са част от политиката, но се превръщат в нещо приемливо, докато световните сили прикриват и дори подкрепят военни режими. Отговорът на сирийското правителство е поредният случай, в който избиването получава своето извинение сред правителствата след 11 септември 2001 – Асад „воюва срещу тероризма“.

За последните 6 години Съвета за сигурност на ООН показа, че не само е ненужен в този си вид, но е дори и опасен. Всъщност, той е парализиран от силата на ветото. Хуманитарните агенции са претрупани и дори популисткият хо на Доналд Тръмп да удари военновъздушна база на сирийската армия, не помогна с нищо – напротив, няколко дни по-късно самолети отново извършваха десетки въздушни удари над сирийски селища.

Барак Обама има голяма заслуга за оцеляването на Башар Асад. Белият дом стоеше винаги встрани от войната в Сирия и това е разбираемо заради провала на инвазията в Ирак през 2003 година. Политическите лидери решиха, че сирийският конфликт, за разлика от босненският през 1990-те, може да се реши от само себе си, ако бъде изолиран. Кризата, обаче, премина прага на Европа, а сраженията така и не стихват.

През 2011 бунтът беше мирен. Той започна като протестно движение няколко години по-рано, но кулминацията му бяха демонстрациите през март 2011. Правителствените сили реагираха с разполагане на армия и водене на медийна война. Западните сили уж трябваше да подкрепят протестиращите и да ги вдъхновят, но техните изявления бяха повече риторика, отколкото реалност. ЕС просто се чувстваше длъжен да говори в подкрепа на протестите, заради избухналите бунтове из целия арабски свят, които бяха неочаквани и дори нежелани за редица европейски държави и САЩ. Междувременно, разочарованието и загубите по фронтовите линии, бяха яхнати от популистките религиозни групи, сред които Ислямска държава и Ал Кайда, които се възползваха от хаоса.

И така, 6 години по-късно, над пет милиона бежанци напуснаха Сирия към съседни държави. Част от тях решиха да прекосят Средиземно море в посока Европа. Съвсем скоро морето се превърна в гробница за хиляди търсещи убежище, сред които цели семейства, жени и много деца. По бреговете на Гърция и Италия се появиха гробища на бежанци – повечето безименни.

Снимките на отчаяните хора бяха използвани от популистки партии и националистически движения, за да насъскват избирателите си срещу мюсюлманите, исляма и чужденците като цяло. Някои от тези партии дори спечелиха изборите в страните си, подобно на Унгария и дори в България.

Бежанската вълна създаде и предизвикателство, провокация към ЕС. Валидни ли са още ценностите на свободата на движение, общите граници и плурализмът? Под обсада ли е културата и идентичността? Недоверието и страхът се обърнаха срещу политическите елити, които не успяха да реагират адекватно на ситуацията. Изведнъж всички започнаха да говорят за стени, лагери, спиране на имигранти. Дори кампанията за Брекзит отчасти се основаваше на страха от бежанците.

На 23 април Франция се изправи пред едни от най-важните избори през последните години. Те се случиха именно на фона на продължаващата сирийска гражданска война, трусове в ЕС, страхове, тероризъм, популизъм и с въпроси за бъдещето на Европа, витаещи във въздуха. Антиимигранската и националистическа формация на Марин льо Пен получи добри резултати. Льо Пен, която иска Башар Асад да остане на власт и отрича протестите в страната, получи не само подкрепа от руският военен канал „Звезда“, но и иронично от от поддръжниците на Башар Асад – иронично, тъй като на 17 април се честваха 71 години от независимостта от френския окупационен мандат в Сирия, чиято идеология днес движи и партията на Льо Пен, Национален фронт.

ЕС и ООН се създават след опустошителни войни. Идеята на ООН е да се предотврати преследването, да държи лидерите отговорни. Но Женевските конвенции за защита на цивилното население по време на война никога не са се прилагали пълноценно. Днес те напълно се пренебрегват. Всичко това създава култура, в която всичко е позволено, дори да хвърлиш химическо оръжия, за да спреш настъпление на бунтовниците, които оспорват властта ти вече шест години.

„Войната срещу терора“, водена от САЩ след 2001 година, доведе до рутинно нарушаване на човешки права и военни намеси. Мъченията в затвора Абу Гариб, Гуантанамо, ударите с безпилотни самолети в Йемен, Афганистан и Сомалия – всичко това се отразява до днес и подрони престижа на световните организации. Когато избухна сирийската гражданска война, тези институции вече бяха компрометирани и Русия се възползва от това. Водена от чувството си за реваншизъм, администрацията на Владимир Путин успя да използва слабостите и грешките на западните правителства. Това се видя особено явно в Украйна, но и в Сирия. „Червената линия“ на Обама към Асад след химическата атака в Гута през 2013, отнела живота на 1500 души, освен че допринесе за чувството на безнаказаност на сирийския президент, също така и показа слабостта на ООН да държи отговорни политическите лидери. С помощта на ветото, Русия успя да задържи клиента си на власт, оправдавайки защитата си с уроците от войната в Ирак и Либия. Междувременно, химическият арсенал на Сирия – някога най-големият в Близкия изток – не е унищожен, а напротив: само за половин година бяха извършени 23 химически атаки.

Няма причина да се смята, че събитията в Сирия и слабостта на международните институции няма да се повтарят и на други места. Вместо да се опитват да нормализират отношенията си със сирийския режим, европейските правителства трябва да окажат политически натиск. Шест години по-късно, ние почти не познаваме сирийския конфликт. Напротив, на войната в Сирия гледаме като поредния сблъсък между световни сили, тотално отричайки станалото през 2011. Изразът „арабите трябва да са под диктаторско управление“ се превърна в мантра и отляво и отдясно, оправдавайки по този начин престъпления срещу човечеството. По ирония на съдбата, войната срещу терора, срещу която застана Асад преди 15 години, днес се използва от неговия режим за извинение и способ, чрез който да бъде приет от западните лидери.