X
 
 

Последен дом

Още от автора

Къщата е просторна. Колониален стил или каквото там. Не разбирам от мраморни подове и тавани с декоративни греди. Прозорци се спускат от петметрова височина и сочат няколко поколения кълчещи се тела в огледалата зад теб. Стоиш скован в отражението си и чакаш пространството само да се представи. Кабарето е надало зов към парижката псевдоинтелигенция с повече алкохол и никакво време. И не, че нуждата е взаимна, но дните от седмицата са така подредени, че желанията се прекрояват в бягство.

Районът е смятан за безопасен, но телата не се интересуват от това, докато повличат и себе си със замаха, с който свалят палта. Плячкосват случайни въздишки. Но не това е, което трябва да се говори на такова място. С опушеното си въздействие, всеки бляскав бордей в центъра си струва прекрачване на прага. Не като туристическа забежка, нито като навик на дежурните среднощни скитници. Не си тук за да предложиш нищо и никой не се интересува какво смяташ да запазиш. Присъствието ти не е причина, както и обратното. В бъркоча от предлагане и разлагане никой не забравя, макар лицата да ти се виждат нови... Няма нищо ново.

"Извиквам стъпалата ти под взора. На разгулни клади плащам за запора над нощта."

Думите се захаросват не от този, който ги изрича, а от смисъла, който съчиняваш. Накланяш се към ехото, като че да е серенада във филм на Бонюел. Така знаеш, че и двете са измислени.

И няма как да е друго.

За истинската веселост не се пише в думи. Не можеш да я видиш в букви, защото тя се крие в дъха и думи не я изпълват. Може да чуеш как някъде цвета й променя, и понякога пречи. Да я променяш и ти в обяснения. Шмугваш се в нощта и кротко дишаш. Кротко, без бързане. Не я мърсиш. Дишаш я - разперил благодарност и разглеждаш. И понякога ти се дощява да ѝ говориш. Да прилагаш сравнения подобно на допир за свойственост. Да си тръгваш от там, където я няма.

В последните месеци от годината си напуснал повечето места, които си смятал за свои. Като угасващи молби на любовница, започваш да се чудиш как тези звуци са  причинявали сладост. Помниш броя на крачките, които те водят от тук до "другаде". Тананикаш дежурни мелодии за свършек на времето, което изоставяш. Премяташ след себе си тюлената завеса, седем стъпала и две врати и се изстрелваш на улицата. Тихата обител на простолюдието, което не познава маниерите ти, дори не те поглежда.

Няма шум, защото така ще го напиша. Изпадаш в онази частица на видението, разцепила обятията на мисълта, проблясваща секунда след секунда. Раздираш парчета, ограбваш спомените, които не познаваш, бъркаше из лица, които никога не се бяха усмихвали. Очакваш да пропаднеш в някой повей на забрава, който да те издигне до нея. Да я припомни и създаде отново.