X
 
 

И аз съм дошъл народ да освобождавам!

Още от автора

На 17 май (стар стил) 1876 година четата на Христо Ботев слиза на българския бряг при Козлодуй от „Радецки“. Четниците целуват българската земя и полагат клетва да умрат за свободата на България! Подробно са описани тези събития в „Спомени за българските въстания“ на Никола Обретенов, в „Христо Ботев. Опит за биография“ на Захари Стоянов, в спомените на капитан Дагоберт Енглендер и т.н.

Няколко дни по-късно, уморените от сраженията на Милин камък Ботеви четници чакат подкрепа от Враца. Но тя така и не идва.

Докато една част от българите правят въстание и се борят за свободата на отечеството си, други се крият по плевниците и ги предават на турската потеря! Докато Копривщица и Панагюрище горят, Васил Петлешков бива мъчен без да каже и дума, а Баташкото клане е в разгара си, българските роби продават шилета по Балкана и искат пари за тях.

Като онзи роб, поискал пари за шилетата от Ботев в подножието на Вола. Тогава Ботев се изправя и със сълзи в очите, и с болка на душата си, изрича думите, които все още кънтят в съзнанието на вековете: „И аз съм дошъл народ да освобождавам!“.

Ако се опитаме да опишем българските предателства само от периода на Възраждането ни, то най-вероятно като краен резултат ще имаме една обемна книга. Защото всички роби мечтаят за свобода, свободните за съвършенство (ако трябва да перифразирам Яне Сандански), но не и българският роб – той мечтае да има свои роби. Или просто да спаси душата си:

„Тъй глупецът, тъй залита

да прекара добър живот,

и никога не се пита

човек ли е той или скот!“

 

Всъщност, виното по панталоните на господин Фратю от „Под игото“ и Кръвта на опиянените –  това са два образа на един и същ народ. 

Днес Априлското Пиянство капитулира пред трезвеността ни. Освободените поробиха свободните. Героите на камъка победиха героите на огъня. Лудите се оказаха чужденци в собствената си земя и бяха експулсирани. Ние живеем в „чрево адово“ и няма измъкване от него. А аз все повече се чувствам като Мунчо, който накрая единствен се осмелил да протестира. И го обесили на касапницата. Където виси и общата ни съвест.

И въпреки всичко, Априлското Пиянство си остава най-разпознаваемата и силна квинтесенция на народните стремления и въжделения, най-голямата еманация на българския дух, най-невероятното негово проявление от възрожденската ни епоха!

Аз се прекланям пред всички онези знайни и незнайни герои, които абсолютно безкористно,  честно и достойно проляха кръвта си за българската свобода. Но винаги ме е плашило това, че ние се концентрираме само върху едната страна на монетата, при това с една, като че ли, характерна за народните ни нрави френетична патетичност.

Защото ние имаме Бенковски, но и дядо Въльо Стоилов – Мечката. Имаме Оборище, но и Ненко Терзийски. Имаме Ботев, но и овчаря с протегнатата за жълтици ръка.

И се по-често виждам сред нас дядо Въльо, Ненко и овчаря, отколкото Бенковски или Ботев.

И ти си дошъл народ да освобождаваш?!