И аз съм дошъл народ да освобождавам!

На 17 май (стар стил) 1876 година четата на Христо Ботев слиза на българския бряг при Козлодуй от „Радецки“. Четниците целуват българската земя и полагат клетва да умрат за свободата на България! Подробно са описани тези събития в „Спомени за българските въстания“ на Никола Обретенов, в „Христо Ботев. Опит за биография“ на Захари Стоянов, в спомените на капитан Дагоберт Енглендер и т.н.

Няколко дни по-късно, уморените от сраженията на Милин камък Ботеви четници чакат подкрепа от Враца. Но тя така и не идва.

Докато една част от българите правят въстание и се борят за свободата на отечеството си, други се крият по плевниците и ги предават на турската потеря! Докато Копривщица и Панагюрище горят, Васил Петлешков бива мъчен без да каже и дума, а Баташкото клане е в разгара си, българските роби продават шилета по Балкана и искат пари за тях.

Като онзи роб, поискал пари за шилетата от Ботев в подножието на Вола. Тогава Ботев се изправя и със сълзи в очите, и с болка на душата си, изрича думите, които все още кънтят в съзнанието на вековете: „И аз съм дошъл народ да освобождавам!“.

Ако се опитаме да опишем българските предателства само от периода на Възраждането ни, то най-вероятно като краен резултат ще имаме една обемна книга. Защото всички роби мечтаят за свобода, свободните за съвършенство (ако трябва да перифразирам Яне Сандански), но не и българският роб – той мечтае да има свои роби. Или просто да спаси душата си:

„Тъй глупецът, тъй залита

да прекара добър живот,

и никога не се пита

човек ли е той или скот!“

 

Всъщност, виното по панталоните на господин Фратю от „Под игото“ и Кръвта на опиянените –  това са два образа на един и същ народ. 

Днес Априлското Пиянство капитулира пред трезвеността ни. Освободените поробиха свободните. Героите на камъка победиха героите на огъня. Лудите се оказаха чужденци в собствената си земя и бяха експулсирани. Ние живеем в „чрево адово“ и няма измъкване от него. А аз все повече се чувствам като Мунчо, който накрая единствен се осмелил да протестира. И го обесили на касапницата. Където виси и общата ни съвест.

И въпреки всичко, Априлското Пиянство си остава най-разпознаваемата и силна квинтесенция на народните стремления и въжделения, най-голямата еманация на българския дух, най-невероятното негово проявление от възрожденската ни епоха!

Аз се прекланям пред всички онези знайни и незнайни герои, които абсолютно безкористно,  честно и достойно проляха кръвта си за българската свобода. Но винаги ме е плашило това, че ние се концентрираме само върху едната страна на монетата, при това с една, като че ли, характерна за народните ни нрави френетична патетичност.

Защото ние имаме Бенковски, но и дядо Въльо Стоилов – Мечката. Имаме Оборище, но и Ненко Терзийски. Имаме Ботев, но и овчаря с протегнатата за жълтици ръка.

И се по-често виждам сред нас дядо Въльо, Ненко и овчаря, отколкото Бенковски или Ботев.

И ти си дошъл народ да освобождаваш?!