Не можем да победим Ислямска държава като обвиняваме исляма

Убедени ли сте, че ислямът е виновен за атентатите в Европа? Вярвате ли, че ако нямаше имигранти във Великобритания, атентатите нямаше да се случат? Ако отговорът е „да“, много вероятно сте се поддали на пропагандата на Ислямска държава.

Вероятно изглежда абсурдно изказване, защото най-вероятно и през ум не ви минава, че може да подкрепяте възгледите на групировка като Ислямска държава. Със сигурност си казвате, че няма как да допуснете дори подобна мисъл, защото първо не сте мюсюлмани и второ – за бога, това е Ислямска държава! Но именно тук се крие част от успеха на тази организация. Възприемането на Ислямска държава сред обществото – дали в Близкия изток или в Европа – донякъде е продукт на добре организираната и целеустремена пропаганда, в която създаването на омраза към исляма, е основна част.

На първо време – грешното мислене ни казва, че се борим срещу групировка. Ислямска държава отдавна е повече от това. Подобно на Ал Кайда, това е идеология, идея, примесена с религия, но с чисто политически цели. Ако при талибаните и Ал Кайда се залага на националистически елементи, то при Ислямска държава погледът е много по-голям. Те казват: „унищожете знамената на нациите и техните граници“, „няма държави – има една общност“, „съществува само един флаг – флагът на уммата, обединяващ всеки без оглед на произхода му“. Уммата – най-общо казано мюсюлманската общност – според джихадистите може да бъде истинска само в една „Ислямска държава“ и затова всички мюсюлмани трябва да бъдат граждани на тази държава, т.е. халифатът. За тази цел лидерството на Ислямска държава изгради институции в контролираните от организацията територии. Тези територии са разделени на „провинции“, управлявани от местни управители, има министерства, пенсионни програми, данъчна система. Ислямска държава разполага дори с парична единица и регистрационни номера за превозните средства.

С други думи – за последните три години, когато бойците на групировката завзеха големи райони в Ирак и Сирия, лидерството им успя да създаде мираж за държавност, който е част от ежедневието за над 3 500 000 души, намиращи се в териториите на Ислямска държава. За нас те са групировка – за тях, става дума за проект за създаване на държава. За нас те са брадати идиоти с чувство за малоценност – за тях това е свещена война и битка за изграждане на идентичност. За нас те са ИДИЛ, ИДИС, ISIS, Даеш – за тях те са Ислямска държава.

Разликата във възприемането на проблема води и до погрешния похват, който избираме в борбата си срещу организацията. За последните три години ИД се засили до такава степен, че започна да произвежда свои снаряди. Разполага със своя полиция и правоприлагащи органи. Не си играят, нито са отишли на почивка в пустинята. Трябва да започнем да приемаме сериозно проблема, за да можем да го разрешим, а именно: да спрем да се държим, че се борим просто срещу организация и да действаме като към опасност, идваща от държавна структура или идеология, опитваща да всее страх в обществото ни.

На второ място – джихадистите очакват враговете им в Европа да обвинят мюсюлманите като цяло, а опонентите им в мюсюлманския свят да се избиват помежду си. За последните три години ние видяхме само кулминацията на създаването на Ислямска държава, но нейната история се корени още в периода след Първата война в Залива в началото на 1990-те. По онова време, по примера на Муамар Кадафи, режимът на Саддам Хюсеин създаде правителствена програма за насърчаване на крайното разглеждане на религията сред военните като отговор на унизителните резултати от войната в Кувейт и преди това в Иран през 1980-те. След падането на иракския режим през 2003, тези военни останаха без работа, но също така създадоха структурите, които по-късно ни станаха известни като Ислямска държава.

Идеята на тогавашната организация беше да обедини бившите управляващи родове, военният апарат и членовете на разузнаването, в една обща структура, обединена под „знамето на исляма“, чиито основни цели бяха две: отпор на американските окупационни сили и прогонване на иранските интереси от Ирак. Тогавашната идея на Иззат Ибрахим ал Дури – един от най-приближените военни командири на Саддам – беше да се покаже, че без неговите хора, САЩ или Иран няма да могат да взимат решения в Близкия изток и особено в Ирак. Горе-долу идеята се получи, защото както виждаме днес, техните наследници успешно създават мрежи, които са в постоянна комуникация със старите кланови структури в Ирак и Сирия, не без знанието на днешния сирийски режим. Американската окупационна администрация спомогна допълнително с абсурдната си политика към бившите иракски военни, като в едно и също време ги обрече на изолация и бедност, но им позволи да вземат личното си оръжие.

Падането на Мосул, Рамади, Фалуджа, Тикрит – всички тези градове бяха завзети почти без съпротива от Ислямска държава заради симпатизантите на стария режим сред местното население и задействаната месеци по-рано кампания на страх и хаос сред иракските сили за сигурност. Религията продължава да е важен компонент от пропагандата и немалко от бойците са наистина фанатици на тази тема, но също така, когато през 2014 в Тал Рифат сирийските бунтовници убиха един от основателите на ИД - т.нар. Хаджи Бакр, бивш офицер от разузнаването на Ирак – те не намериха нито един религиозен текст. За сметка на това, намериха скици за бъдещата структура на организацията, създадена по модела на Щази.

Караниците между арабските лидери и като цяло между мюсюлманските страни, помогна на ИД да запълни празнините. Така например, хаосът на сирийската гражданска война, позволи на джихадистите да изтласкат бунтовническите сили от Ракка през 2014 и да обявят града за своя „столица“.

В пропагандата на Ислямска държава се използват често думите „Аллах“, „умма“, „ислям“, но малко от речите на лидерите им съдържат цитати от Корана или имат нещо общо с религията. В проповедите на клериците в ИД не се говори нито за девици в Рая, нито за задгробен живот и блаженство, но пък се говори за установяване на държава, борба срещу колониализма и бедността, война срещу Запада, който е унизил мюсюлманските страни, отпор срещу чуждите корпорации, които източват нефта на Ирак. Главна тема, както е ставало и друг път в коментари за Ислямска държава, е създаването на страх сред европейците срещу исляма и мюсюлманите, за да ги принуди да атакуват имигрантските общности и те да поемат по пътя към „халифата“. Цялата тази част от доктрината се нарича „Разбиване на сивата зона“, като под сива зона се имат предвид не само умерените европейци, но най-вече мюсюлманите, живеещи в Европа в съжителство с всички останали. Целта е успешно постигната, когато има атаки срещу джамии, пребити имигранти и всякакъв род инциденти, подтикнати от крайно дясната реторика, които от своя страна подхранват пропагандата на Ислямска държава за следващите действия – атентатите. Атаките от своя страна, са част от доктрината за „Сивата зона“ и тъй като е трудно за едно общество да не реагира емоционално и болезнено на извършването на нападения насред градовете му, цикълът е завършен.

В цялата тази кампания, мюсюлманите са цел на атаките, а не част от заговора. Мнозина хора не знаят, че в тези общности съществува силен страх от отмъщения на радикали, които при най-малкия отпор са извършвали убийства. Подобни случаи на атаки към мюсюлмани от своеобразни „ескадрони на смъртта“ на радикални групи, има в Германия, Босна, Турция, Афганистан, Пакистан, Бангладеш, Австрия, Великобритания, Франция…Неслучайно, когато момичето, издало къде се крие мозъкът на атаките в Париж и Брюксел, се страхуваше за живота си – тогава беше съвсем възможно да бъде убита от Ислямска държава заради това, че помага на полицията. Сред нападнатите през последните години са и имами, теолози, политически лидери.

По този начин, борбата срещу групи като Ислямска държава, е обща. Тя изисква други методи и преразглеждане на стратегията. На първо време – възпиране на крайно десни екстремистки идеи. На второ място – съвместна работа с мюсюлманските общности и осигуряване на защита на онези, които искат да помогнат срещу укриващи се радикали. Полицията знае добре в кои храмове се проповядват радикални идеи, както и че тези сгради се посещават не от редови членове на общностите. На трето място – нужни са инвестиции в образование и борба с хибридната война на ИД, а не отпускане на повече пари за полиция и въздушни удари.

Ударите биха помогнали за унищожаване на военни позиции на ИД в Сирия, Ирак и където има присъствие на джихадистите, но те не дават алтернатива на радикалната идея, която се храни от съществуващото антисистемно недоволство, привлякло в редиците на ИД етнически англичани, французи, австрийци, немци, американци, за които ортодоксалната религия е по-скоро нещо екзотично, отколкото начин на живот.