X
 
 

Разлив

Още от автора

„Боже, колко мъка има по този свят, Боже!“ – този емблематичен възглас ме преследва, отеква като металния кънтеж на камбана в съзнанието ми, облива като ледено студена морска вълна цялото ми крехко същество, потапя ме изцяло в безнадеждната пропаст на безумните въпроси без отговор . Ето защо послушно учех произведенията от златната съкровищница на българската проза от двадесети век – за да се забие тази сентенция дълбоко в мен като ръждив пирон в загниващ дънер на отсечен вековен дъб. За да осъзная колко реална е мъката и колко незначителна съм аз, за да я премахна...

Стана спонтанно. Просто за мен имаше място в една от колите. И се започна. Пътуване. Младежки смях. Последните слънчеви лъчи на октомврийския ден. Имах бегла представа какво ме очаква. Така и исках – да не зная какво предстои, за да съм непринудена.  Казах си, че ще се абстрахирам от всички истории, които ще чуя в колата. Исках сама да видя, да усетя, да разбера.

 Автомобилът намали значително скоростта си. Почти бяхме стигнали. И тук получих първите практични съвети – „Остави в колата личните си принадлежности и най-вече този хубав телефон, който имаш, ако не искаш да изчезне.“ Сякаш студен душ ме обля и наглата реалност безнаказано заличи всички наивно-романтични нагласи, пуснали корен в съзнанието ми. Само няколко километра вече ни деляха от сиропиталището в Разлив.     О, извинявам се, къде са ми маниерите и добрия изказ : исках да кажа домът за деца, лишени от родителска грижа. Как звучи само! Сякаш да си изоставен от майка си и баща си е някакво лишение: подобно на лишението от награда за първо място на спортно състезание или лишаването от десерт… Това за мен си е чисто лишаване от мечти, надежди, любов, но най-вече: лишаване от правото на пълноценен начин на живот…

Паркирахме колите на тясната павирана уличка и веднага бяхме посрещнати от няколко нетърпеливи малчугана. Те скочиха на врата на батковците и какичките, които многократно ги бяха посещавали. Аз стоях неловко. Напънах се да се усмихна, защото не знаех какво друго да направя. Тръгнахме групово по алеята към двора на дома, който представляваше обширно игрище. Детски смях и врява се разливаха на площ от два  баскетболни коша. Тичайки по осветения от слънцето асфалтиран двор към мен се приближиха част от дечицата. Погледът ми се рееше между тях в трескав опит да ги преброя, сякаш още не можех да приема научената цифра. Колко са? Искам с очите си да видя потвърждение на дочутата цифра „около 30 деца“. Не ми се ще да повярвам, че толкова много деца са изоставени в това малко селце. Почти нищо не зная за Разлив и за местността. Само разбрах, че е достатъчно близо от София, за да могат богати субекти да пропътуват шейсетина минути с ултра скъпите си коли до тук. До мястото, където като в кладенец с жива вода ще изперат своята не-до-там-чиста гражданска съвест, подарявайки лакомства на сираците и заблуждавайки се колко добри самаряни са станали вече. Но дали? Достатъчно ли е просто да нахлуеш веднъж на сто години в микросвета на тези дечица с вкусни бонбони и неосъществими обещания и това да те преобрази в добър човек?

Стоя на двора и трескаво се опитвам да запомня имена – Руско, Веско, неееее, не беше Веско, Сашо и Цецо, а малкото момиче как беше? Отказвам се, те идват на талази само да ме разучат, да ме оценят и пак продължават своята игра. Почти всички от тях са от малцинството. Разликата в годините е осезателна – от малки хлапета на по 4-5 години до тийнейджъри на по 16. От боядисаната в нежно розово едноетажна сграда с бяла дограма излиза тяхната възпитателка. Носи акордеон и по-малките  се събират около нея, за да ни поздравят с песен. Гледам я с живо любопитство – как успява да е сред толкова житейски неволи ден след ден? Защото за да си възпитател в сиропиталище не е просто професия: призвание е.

Децата изпяват песента и всички ръкопляскаме. Неусетно до мен се присламчва едно дребно момченце с порцеланово бяла кожа. Преценявам, че е на около 6-7 години. Запознаваме се. Това е Йордан. И е на 13. Не мога да повярвам колко слабичък и мъничък е за годините си. Притичва до кака Мариянка, гордо я посочва и изрецитирва: „Тя познава майка ми“. Нещо дълбоко в гръдния ми кош се присвива при тези думи. Едно дете, което въпреки обстоятелствата, с гордост произнася думата „майка“. Независимо от нейната постъпка, за Данчо споменаването  ѝ е повод за усмивка.

И докато още съм подвластна на този сантиментален момент момчето ме дърпа за ръката и иска да ми покаже къде спи. Нямам и секунда време да си поема дъх, когато нахлуваме вътре в дома, преминавайки през общата стая и влизайки в едно спално помещение. Там има подредени около 5-6 легла. Данчо ме води до неговото. Показва ми как леглото може да повдига горната си част като шезлонг и става удобно за четене. Смутено му казвам, че ми харесва. Още не съм осъзнала къде съм попаднала, само улавям фините детайли на атмосферата. Пред мен се  разкрива гледка на еднакви легла-клонинги, покрити с груби родопски одеала, а из въздуха се разнася неприятен мирис, миксирал в себе си аромата  на овехтели вещи и евтин почистващ препарат. Ключовата дума, която описва този своеобразен хамбар, в който са поместени детските легла е – отчаяние. Няколко мига по-късно изскачаме навън сред другите и започва неделната ни разходка.

Като дълга и тържествена делегация потегляме през тесните селски улички към края на селото. Йордан ми казва за рождения си ден на 19-ти август, когато ще стане на 14. Обнадежден е. Дори фактът, че повтаря шести клас не го смущава. Опитвам се да му обясня колко важно е образованието… Гласът ми звучи фалшиво, макар да съм искрена. Искам да кажа нещо ободрително. Единственото, което изскача в главата ми е съвпадението с името на Йордан и това на моя баща. Умишлено не го споменавам. Не искам темата семейство да се отваря по никакъв начин по време на диалога ни. Просто не съм подготвена за нея, не искам да нараня чувствата на детето… Продължаваме да крачим заедно бодро напред през слънчевия следобед. Данчо е обвил дясната си ръчичка около кръста ми и е сгушил главичката си в мен. Аз също съм го прегърнала силно.  Разказва ми , че в дома си няма приятели. Имал си само един, но него го осиновили. Неусетно стигаме края на селото. Данчо ми показва понито в дясно от нас, с което ни дели само един плет разстояние. Подминаваме го бързо и продължаваме по черен път измежду нивите.

Гледката е красива – синееща се планини,  зелената пелена от трева, накъсвана на места от някой орех или друго дръвче. Но никой не  я забелязва. Вървим и пеем песни, под акомпанимента на китара. Йордан се откъсва от мен и се затичва да бере орехи с другите деца. Озовавам се за миг сама, но само за миг. Докато се усетя държа за ръка едно петгодишно слънчице. Гледа ме с бадемовите си очички и се смее. Иска до го гушна. Вдигам го високо колкото мога и го прегръщам. Сополивото му носле е на дъх разстояние от мен. Дори не се интересувам от името. Просто го пускам на земята и продължаваме да вървим заедно. Още няколко метра и спираме за малко. Една групичка сядаме на моравата. Две ромски момичета пеят гласовито хвалебствена песен. Но дали думите за спасение и вечен живот са просто част от текста, умело наизустен от тях, но изпразнени от всякакъв смисъл за тях? Моля се на ум за всички дечица около мен.

Присядам на тревата и просто наблюдавам.  Тихо, безмълвно. Забелязвам двама младежи, ходещи тежко из поляната, хвърлящи престъпно по някой поглед, за да установят дали е наблизо възпитателката им. Секунда по-късно ги забелязвам да пушат цигара с голямо удоволствие, абстрахирайки се от всички наоколо. На метър от тях няколко малчугана се редят при каката с китарата, за да се научат и те да свирят. Получава се невероятна глъчка, премесена с натрапчиво повтарящ се китарен звук. Гледам и слушам с умиление. При мен се приближава Ася, на 17. След няколко усмивки време сме се наредили една трилогия от девойки, взаимно плетящи косите си. Ася плете едно от нашите момичета, а аз плета нея. Тя сръчно ми показва плитка от четири кичура. Е, аз не съм такъв експерт по прическите и я правя на класическа плитка с три кичура. Не е шедьовър, но за неделя следобед става.

След малко идват най-малките момченца с пълни джобчета орехи. Някои са си запретнали блузате, пълни с ядките. Гледам огладнелите дечица, хрупащи орехи в захлас. Някои ги чупят с камък, а други- направо с малките си млечни зъби. След кратка почивка на тревата ни се налага да се връщаме. Ето, пред мен отново е малкият Руско, напето крачещ с двете си чехли в различен цвят. Това е онзи малчуган, който весело ни махаше от прозореца на дома, когато пристигнахме. За малко да изскочи през прозореца, но беше босоног. Явно този компромисен вариант от комбинацията на розов и син чехъл е била разковничето за успешното му включване в разходката.

Вървя като на сън – толкова нови образи пред мен. Няколко деца са се качили на конче на раменете на моите хора. Носи се смях на талази. С бодра стъпка успяваме да достигнем сиропиталището. На двора стои един мъж от персонала  и пред него е разположен зелен леген, пълен с ябълки и тепсия с филии хляб. Най-малките са огладнели най-много и се нахвърлят върху храната. Дечицата дъвчат упорито белите филии хляб, намазани с бозава течност от неопределен вид, неспирайки да обикалят из двора.

Пак се появява Данчо и ме води отново вътре в дома. Бързо преминаваме из коридора и навлизаме в хола. Сядаме на един изтърбушен диван много плътно един до друг. Той стиска гумено топче в дясната си ръка, което не иска да даде на никое дете. Пак ми казва, че не обича да е сред децата. Тогава аз му казвам, че имам нова думичка за него : аутсайдер. И че това означава, момче като него, което е саможиво и страни от хората. Но да не се притеснява – и аз съм била такава много години назад във времето, а може би дори и днес част от мен е останала странник. Питам го за неговите мечти. Няма. Пак настоявам– какво го прави щастлив? Не знае. Замлъкваме.

Леко завъртам поглед надясно, където под високо окачения плазмен телевизор (явно дарение) виси корково табло с всевъзможни изрезки. Основната от тях е цветна композиция от букви, формиращи две изречения. Те преминават през съзнанието ми като нож през вода. Написано е: „ ВНИМАНИЕ! ТВОЕТО ЛИЧНО ПРОСТРАНСТВО СЕ ПРАКРАТЯВА ТАМ, КЪДЕТО ЗАПОЧВА ТОВА НА ДРУГИЯ!“  Ужасена съм от избора на глагол – „прекратява“. Затварям очи за миг, поемам въздух и ги отварям. Поглеждам наоколо и виждам как на алуминиевите вътрешни врати на стаите има номерация. Йордан ми казва, че някога преди е спал в спално помещение 2, но сега спи в спалня 3. Вече разбирам. Тук всичко е стриктно разпределено. Като запрашени папки в канцеларията на счетоводител. Всяко дете си има точно определена дажба храна, дрехи като дарение, легло, на което да спи. И мисълта, която трябва да го съпътства е, че не трябва да нарушава ничие пространство. Макар никой тук да няма своя територия, свой ъгъл, в който да помести безкрилата си душа.

Данчо пак изскача навън, а при мен сяда Ася. След кратък обзор на кой какъв език е учил в училище, разбираме, че и двете харесваме „cats”. По този повод  излизаме навън, за да видя къде се подвизават малките котки, които те хранят. Изпод ламаринената ограда излиза малко черно котенце. Ние го гушим и галим. След това съприкосновение с животинчето със сигурност се превръщам във весел бълхоносител. Не ми пука. Ама грам.

Връщаме се в така наречения хол. На мен по-скоро ми асоциира с бедна хижа, похлупена с дървен таван. Вглеждам се в аматьорската рисунка на стената, която изобразява светец. Св. Иван Рилски, нали така се казваше домът? Разбирам, че тук е живяло момче, което е можело да рисува. Не мога да си представя колко съдби са се преплели на това място тук. От философския ми размисъл ме изважда новото парче на Криско, звучащо с пълна сила. Ася започва да рапира на него. Не мога да преценя дали рапът или чалгата изиграват по –образователна роля в живота на тези младежи.

Пак излизам навън. Вече не искам да влизам в сградата. Едно момиче от компанията ми заявява, че иска да си ходи. За миг се вцепенявам. Това е и моето желание. Плахо потвърждавам, че и аз искам да си ходим. Час по-скоро. Стоя на двора сред децата, с блуждаещ поглед. Чувствам се малка и незначителна песъчинка от вселената, която се носи от есенния вятър на посоки, някак безцелно и безсмислено. Как мога да променя тази действителност? Невъзможно е. Вглеждам се в езерно сините очи на Любчо, които ярко контрастират на мургавото му лице. Той ми се усмихва със снежнобялата си усмивка. Няколко разменени реплики по-късно, разбирам, че е отличник. С последната стипендия от 30 лева си е купил кецове. С гордост поглежда към тях и ги показва. В мен се заражда топло чувство на искрена симпатия – ето, не всичко е загубено! Не всичко е така тъмно и трагично – някъде дълбоко в мен се заражда зрънце на надежда, борещо се за живот сред множеството плевели на всемогъщия песимизъм. Има шанс – виждам го. Във факта, че той се бори, че за него още има смисъл.

И не само за него. Поглеждам към младата девойка на разкрач разстояние от нас. Тя е на 16 години и е в трети клас. Баба й не й давала да ходи на училище. Но девойчето иска да учи. И дори не само гимназия, но и да запише университет. Изчислила е, че до 25 годишна възраст ще е завършила гимназия. Тази история докосва най-фината сантиментална струна в душата ми. Искам да вярвам, че тя ще успее да се справи, че никой и нищо няма да я отдалечи от мечтите  ѝ.

Моята компания се събира на рояк и след минута потегляме към колите, придружени от детска глъч. Децата скачат и ни махат, казвайки, че ще ни чакат. Сядам в колата, изпълнена с горещи емоции. И пътувам… Към моята реалност, където хората обичат малко, работят много и не се замислят за света извън дневния им режим. Но в мен остава надеждата, че домове като този в Разлив са не само чистилище за нашите души – място за изкупление на грехове и измиване на мръсна съвест, а нещо повече. Те са един брод към най-дълбоките дълбини на съзнанието ни, там където се корени истинската ни същност. Тя може малко да се е поогрубила с времето и изпитанията, но ще чуе апела да станем по-отговорни хора, носещи последствията от постъпките си. Защото никое извинение на света не оправдава едно изоставено дете, един оставен на произвола на съдбата млад живот…

И пак Йовковата сентенция ме преследва. Дори в банята отекват думите на Моканина, звучащи така универсално, някак си безсмъртно. И след тях не ми остава нищо друго освен да продължа  диалога си с Господ, но вече в друга, по позитивна посока. „Боже, дай ни сили да превъзмогнем тази мъка. Покажи ни изходен път!“