X
 
 

Днешните световни лидери се държат така, сякаш никога не е имало Арабска пролет

Още от автора

Този юли бележи годишнина от преврата в Египет, довел на власт военните, водени от Абдел Фатах ел Сиси. Четвъртата годишнина, за да сме точни, откакто беше свален първият демократично избран президент на Египет, Мохаммад Мурси. Той беше представител на Мюсюлмански братя, но армията предпочете да покаже сила, а не да победи по честен начин опонента си, с което вкара Египет в още по-голяма политически и социална криза, чието последно проявление са атаките на джихадисти в Синай, нападенията над християни, арестите на активисти и журналисти, и предаването на два египетски острови на Саудитска Арабия. Тези острови в Червено море са били винаги египетски, но Сиси трябва да върне взети назаем пари…В очите на египетските националисти и опонентите на Сиси, това негово действие е предателство не само към държавата, но и към историята.

След преврата, Сиси върна държавата си в още по-лошо състояние от преди масовите протести през 2011 година. И вместо да се вземат поуки от бунтовете, които бяха наречени от медиите най-общо „Арабска пролет“, се случва точно обратното. Държавите в района, а и техните външни спонсори и съюзници, се държат така сякаш тези протести никога не са се случвали.

„Вторият живот“ на арабските автократи и липсата на воля сред чуждите държави, върнаха на власт същите управленски кръгове, но в по-уродлива форма. За тези елити часовникът трябва да бъде върнат назад и хората никога да не си спомнят отново за бунтовете. Сиси не е единственият пример, който можем да дадем, свързан с повторната поява на автократите, подкрепени отвън.

Фелдмаршал Халифа Хафтар напредва все повече в Източна и Централна Либия, след като проведе кампания срещу ислямистките бригади в Бенгази. Тази кампания, която опонентите на Хафтар твърдят, че се проведе с някои „пропуски“ – като затварянето на очи първоначално за присъствието на Ислямска държава, например – се превърна в един добър ПР инструмент на военния лидер, който все повече вижда себе си като следващия силен човек в Либия. Хафтар получава помощ не само от арабски държави (като ОАЕ), но и от европейски (Франция). Самият Хафтар поддържа контакти с египетския президент Сиси, като дори някои от речите му звучат идентично. Русия също започна да вижда съюзник в лицето на Хафтар и Москва покани либийския военен на своя самолетоносач в Средиземно море, за да поговори насаме с министъра на отбраната Шойгу.

За чуждите държави - включително ЕС – събитията в Либия и Египет не са непознати. Европейските лидери знаят добре с кого работят в Кайро, Бенгази и Триполи, но засега това ги устройва.

Икономическите уроци на арабските протести са също заметени под килима. Един от основните поводи за демонстрациите през 2011 година, бяха неолибералните икономически реформи и преструктуриране, които повишиха нивото на бедността и орязаха редица социални придобивки. Подобен модел можеше да бъде видян от Мароко до Сирия. През 2011 година протестиращите скандираха срещу лидерите си, които облагородиха себе си и семействата си, благодарение на извършена приватизация на държавни предприятия.

През 2014 година Международният валутен фонд (МВФ) публикува доклад, озаглавен „Всичко за семейството: завземането на държавата в Тунис“. Докладът посочваше, че неолибералните реформи в контекста на авторитарно управление, водят до особена форма на капитализъм и корупция, станали повод за бунтовете през 2011 година.

В същото време, МВФ изглежда работи срещу собствените си предписания, тъй като през ноември 2016 година, Фондът даде още 12 милиарда долара на Египет за срок от три години. Парите ще отидат за същите автократи, които управляваха държавата досега.

Дори в страните, които не станаха свидетели на пълномащабен бунт и общонационални протести, прогресът е също в застой. В Йордания, демонстрациите притиснаха управляващите да отслабят контрола си върху медиите, както бяха извършени и други малки реформи. Днес, обаче, йорданската държава не само, че обърна този процес, но прие конституционни промени, които увеличават ролята на краля. Шест години по-късно, Йордания е повече абсолютна монархия, отколкото демократична държава. За външните съюзници на кралството като САЩ и Великобритания, тези проблеми не са определяни като първостепенни, заради кампанията срещу Ислямска държава.

Същият е примерът с Мароко. Протестите през 2011 накара крал Мохамед V да обещае реформи. Тези обещания никога не се случиха реално, като страната се отдалечава още повече от демокрацията. В последно време, разочарованието към сегашното положение накара хиляди мароканци да излязат по улиците, за да поискат реформите, които бяха обещани преди шест години. Положението така се наелектризира, че самият крал трябваше да отиде при демонстрантите и да нареди на силите за сигурност да се изтеглят.

От изводите, които си извадихме през последните шест години, всички тези опити да се изтрият протестите през 2011 ще срещнат съпротива и вероятно ще се провалят. След 2011 ситуацията с арабското общество е вече различна – на първо време го няма онзи страх от репресивната държава, който съществуваше тогава и на второ място – няма връщане назад.

Междувременно, през последните шест години автократите направиха всичко възможно да разпространят версията си, че ако не са те, Близкият изток и Северна Африка ще попаднат в ръцете на ислямистки режими, играейки така със страховете на Европа. В същото време, обаче, именно автократите работеха с ислямистки и можем да дадем примери от Либия през Сирия чак до Йордания. Под знака на страха от ислямистите, режимите отместиха фокуса от неслучилите се реформи и очевидното повторно надигане сред гражданите им.

За съжаление, мнозина политици повярваха на тази версия. За Доналд Тръмп е повече от маловажно кой управлява в Близкия изток, стига да угажда и да не създава много проблеми. За Русия е важно да установи военните си бази в района на Средиземно море и да получи природните богатства на Сирия като фосфатите около Палмира. За Иран пък е добре дошло да се говори за ислямисти и Ислямска държава, тъй като така по-лесно прокарва интересите си и намира оправдание да държи близо 120 000 души милиции и паравоенни организации. За Китай, който има също социално недоволство в някои от провинциите си, икономическата страна е най-важна: ако може да се прави бизнес, нека да бъде така.

Шест години по-късно, нежеланите от международната общност тогавашни протести, днес са тема табу, а някои дори казват, че никога не е имало подобни бунтове.