X
 
 

Най-великото начало на любовна история

Още от автора

Всяка любовна история има свое начало и всяка двойка го разказва. При някои двойки историята е разработена като зъбчатите колела на швейцарски часовник и винаги привлича вниманието на слушателите, а често даже  ги смайва. Историите са различни, но и всяка любов е уникална, неповторима. Понякога става дума за срещащи се погледи, усмивки, неволни докосвания в тълпата, които водят до подхвърляне на думи и размяна на телефони. Понякога действието се развива в барове, на концерти, по паркове, улици и купони. Понякога всичко се случва от пръв поглед, с шамар на съдбата и сърцебиене. А понякога на любовта й трябва време да покълне и израсне. Или приятелското чувство се превръща в нещо неопределено, което накрая се оказва любов. Има и банални начала на банални двойки. И цинични начала. И романтични.  Невъзможно е да се опишат началата на всички любовни истории, а и не е необходимо. Ограничени сме от сетивата си, от ушите, които чуват и очите, които виждат. Ограничени сме от паметта си. Вкусовете ни са различни.  

Но когато чух тяхната история, нещо в мен звънна, завъртя ме и аз бях сигурен, че поне за себе си съм открил най-великото начало на любовна история. Няма да назова техните имена, защото ми се струва нередно, а не обичам да прекръствам реални хора, когато те влизат в разказите ми, затова ще ги оставя без имена. Ако това ви дразни, кръстете ги както искате.

Тяхното начало е от бавните и започва със случайно познанство във фейсбук, няколко десетки лайка в продължение на месеци и неочакван чат. Една вечер той спонтанно й пише във връзка със снимка, която тя е публикувала предния ден. На фона на тротоар на преден план изпъква гълъб, чиято глава не влиза в кадъра, а отзад са черните силуети на трима души, отрязани от кръста надолу. Все едно гълъбът и хората ходят в една и съща посока. Той пита за името на фотографа, тя му отговаря, разменят си по някоя и друга любезност. На следващия ден си пишат отново и този път разговорът е за филми и в него се вмъкват лични истории, впечатления, мисли. Те си  чатят всеки ден по различни поводи. Говорят си за музика и книги. Говорят си за безцелни разходки из чужди градове. За болки и радости. За това, което обичат да закусват и за любимото им време от деня. За споделяния и за несподеленост. Малко по малко в тях се промъква влечение един към друг. Нарастващото любопитство не им дава мира. Не са се виждали никога и това е още начало на началото.

Така се стига до идеята за среща. Те са почти влюбени един в друг, макар да не са се срещали физически. И двамата го осъзнават, но са хора с истории и се страхуват от възможността това, което имат в този чат, да изчезне, когато пристъпят един към друг и се запътят към някое кафене. Или когато не харесат нещо един в друг: някоя физическа черта или характерен начин на говорене. Причините, поради които можеш да не харесаш някой, са толкова много, а в момента и двамата до известна степен са се доизмислили и са безплътни дигитални образи, свързани единствено от изписаните в чата думи. Много пъти са преживявали разочарования от възможности за любов, които или не са се осъществявали, или са тръгвали по грешни пътища. А това тежи.

Разсъждавайки по този проблем, те намират решение в мълчанието. И двамата неведнъж са изтъквали, че го обичат. Не онова неудобно мълчание, когато не знаеш какво да кажеш или просто нямаш отговор, а мълчанието между двама познати, които са достигнали до онзи стадий във взаимоотношенията си, когато мълчанието не ги притеснява, не ги плаши и е удобно и меко като любима тениска за спане. Ако могат да споделят мълчанията си, това ще е знак, че това, което би могло да се случи между тях, трябва да се случи.

Избират подходящо кафене и в уречения час сядат на различни маси. Той пие чай, тя – сок от портокал. Поглеждат се плахо. След половин час си тръгват. Първо тя, после той. На втората среща той чете списание, тя се занимава с телефона си. Въпреки че привидно не си обръщат внимание, чувстват, че споделят едно и също пространство. Това усещане не биха могли да опишат на никого. За него просто няма думи. По този безмълвен начин се срещат и в бар, където той пие уиски, а тя блъди мери. Има концерт на някаква алтернативна група, но те не й обръщат никакво внимание.

После седят на съседни пейки в парк. Този път той чопли семки, а тя храни гълъбите с трохи. И в това има нещо наелектризиращо. Разминават се на оживен тротоар и спират за миг един срещу друг, а сетне се смесват с тълпата, вървейки по различните си пътища. С времето се доближават все повече един до друг, скъсяват дистанцията между телата си, не се притесняват да се гледат в очите, но никога не се докосват. В продължение на дни седят на една и съща маса, пият различни напитки, четат книги, наблюдават се. Напрежението нараства постепенно и един ден (след седмици) те си проговарят и вече споделили безкрайни мълчания, разбират, че са един за друг.

Следват докосвания, прегръдки, целувки, разрошвания на коси и тръпки, които са тема за друг разказ. И до днес героите на тази история са заедно и са щастливи, че са се намерили. Те не са от приказливите, но често вървят хванати ръка за ръка по улиците на този град. Може би сте се засичали с тях. Те рядко разказват тази история и беше цял късмет, че тя стигна до ушите ми. Но нека ги оставим. Те се обичат и това е напълно достатъчно, че и повече. А останалото? Останалото е мълчание.

 

Из бъдещата ми книга с кратки разкази „Силата на думите”, която ще бъде публикувана от Жанет 45 през есента.