X
 
 

Дишай

Още от автора

Попаднах на един текст, озаглавен Как да спасим нечий живот по време на терористична атака. Първият даден съвет беше да се огледаме за тихите хора, които не издават шум и не се паникьосват, защото може да им е трудно да дишат...

Статията е пълна и с редица други съвети, които звучат полезно, ако попадна в терористична атака. Но най-важното е да не се забравя дишането.

В последно време сякаш се наслушахме и нагледахме на терор. Цяла Европа е пламнала от нови и нови демонстрации на терористични групировки. Медиите до голяма част им съдействат като им дават достатъчно широка гласност, за да всеят масова паника.

Няма да забравя времето, когато работех в един софийски мол и с колежките обсъждахме най-актуалните терористични атаки. Тогава си спомням как споделяхме къде според нас са потенциалните места за такъв удар в София и дали ако се случи такова събитие в столицата ще има бързи мерки от страна на правителството. Повярвайте ми, не искате да чуете умозаключенията ни. В крайна сметка, пътувайки за вкъщи от работа си зададох въпроса: Ами ако се случи на мен?

„Дишай“. Ако се случи на мен ще си кажа дишай. Ще си поема дълбоко въздух, защото може да ми е последното вдишване. И после със сигурност ще изпадна в дива паника. Защото теорията не е като практиката. И може да е лесно да се дават съвети за това как да оцелееш и да помогнеш на другите по време на атака, но когато се случи на теб едва ли постъпваш като по учебник.

Вярвам, че освен паника, смут и смърт, терорът носи и нещо добро след себе си. Да, точно така, казах нещо ДОБРО. Доброто е, че в такива тежки моменти човек си задава важните въпроси, които сякаш сивото ежедневие заглушава. „Какъв е смисълът на живота ми?“, „Ами ако умра сега какво ще стане?“, „Това ли е животът – поредица от нелепи случайности и после... червеи?“ и много други. Едва притиснати до стената можем да осъзнаем кое е есенцията на живота. Да го приемем като дар и да го изживеем пълноценно. Да знаем, че ние сме една малка песъчинка от вселената и нищо не ни принадлежи. Абсолютно нищо. Дори последният дъх – и той е акт на милост към нас. И никога не знаем кой ден ще спрем да сме част от тази земя. Вярвам, че в такива моменти на страх, ужас и кръв на повърхността изкристализира крещящата нужда да обичаме и да бъдем обичани. Да не позволяваме на страха от непознатото, на страха от чуждото да ни превръща в апатични консуматори.

И точно в такива трагични моменти, когато се преумножава злото, виждаме надеждата. Виждаме различния пример. Виждаме героят, който не винаги носи наметало и има свръхестествени суперсили. Понякога героят кара такси. И просто има суперсърце, с което помага на жертвите на терористичната атака в концертната зала на Манчестър. И показва как ако преодолеем егоизма и различията си, може да се обединим. За да оцелеем. За да си помогнем и насърчим.  

Изпитанията показват какви всъщност сме ние. Много е лесно да си добър и ведър човек, когато времето е слънчево и всичко ти върви по  мед и масло. Трудно е да си герой, когато ти коства усилие, време, средства, репутация или дори собствения живот. Ако съм запомнила нещо от историята е, че истината рано или късно излиза наяве и за нея няма окови, политически режими и цензура. Затова  съм убедена, че само християнството може да ни спаси в един свят на терор. Векове наред на ужасни гонения и преследвания не са пречупили истинските християни, независимо дали са ги хвърляли на лъвове или са ги горели като факли. Християнството е оцеляло. И ще оцелее. Защото е стъпило на фундаменталната основа на библейските истини. И защото виждам разликата. Свидетел съм как християнски държави отварят границите си за различните и преодоляват страховете си. Виждам как християни не само се молят за мюсюлманите, но им показват обич и подкрепа. И дълбоко вярвам, че „Съвършената любов изпъжда страха“ (1 Йоан, 4: 18).

Със сигурност терорът няма да свърши. Но ключовият въпрос е как  ние ще отвърнем на удара?