Чувство за всеобща безнаказаност

 МВР е министерството с най-голям бюджет. Когато полицаите протестират с искания за увеличаване на заплатите, рано или късно политиците падат на колене. Все пак ако станат големи протести, кой ще ги пази, ако не полицията? Виж, с учителските стачки е друго, тогава седянките се развалят по най-бързия възможен начин. Но това е тема за друг разговор, за друг текст… А може би за същия?

 В същото време народът има досадното усещане, че полицаите през повечето време вместо да работят запълват времето си с бъркане в носа и с други подобни правителственоугодни дейности. Ограбят ли ни, полицаите идват и казват, че най-вероятно няма да успеят да направят нищо. Пребият ли някоя баба по улиците се вдига шум и обикновено отново нищо не бива свършено. Полицията е концентрирана в градовете, а огромен брой села и паланки я имат един полицай, я полицаят е един на плашещо голям район. И нищо не може да се направи срещу масовото разграбване. Хубавото е, че за тази работа го има ромското малцинство, та вместо хората да се сетят, че проблемът е в ленивостта на полицията, обикновено го отнася малцинството. Катаджиите са същата работа. В България катастрофи бол, но за сметка на това спазването на законите може да влезе в Червената книга на защитените видове в България.

 И ето, тези дни някакъв мъж застрелва жена си с четири куршума. Посред бял ден. Какво от това, че имат две деца? Двамата отдавна били в конфликт. Един момент! Всъщност жената била подавала жалби. Извадила и ограничителна заповед, за да се чувства в по-голяма безопасност. Но какво значение има, че имаш ограничителна заповед в държавата, в която престъпниците имат неограничена власт?

 Добре, ще кажете, поредния случай. Свикнали сме вече. Вижте само в последните месеци колко народ беше пребит на обществени места. Вижте как държавата се тресе скандал след скандал. И така е… За съжаление общото усещане е, че сме свикнали с беззаконието и с ширещата се престъпност. Затова можем само да се опитваме да не бъдем ние жертвите.

 Но рано или късно трябва да осъзнаем, че всички сме жертви. Че ако не настояваме за реформи в изпълнителната власт, рано или късно ще ни застигне и нас чашата на жертви. Независимо дали с корупция, пребиване, грабеж или с нещо друго… Дано рано или късно се събудим и вместо да мърморим и да си хвърляме пепел на главата, разберем, че ако искаме да живеем в нормално общество, трябва да се борим за нормалността. А започнем ли да го правим, предвиждам такъв живот, че само си викам: „Дано!”