Не съм литературен критик и надали някога ще се превърна в такъв. Следователно този текст няма претенциите, че е професионална литературно-критическа студия, като същевременно страда от липсата на каквито и да било амбиции и възможности да се превърне в такава.
Тази статия просто реабилитира субективния опит на един млад поет и читател да потърси интертекстуалните реплики и взаимодействия между Яворовото стихотворение „Недей ме пита“ и част от Ботевите поетични достижения.
Има достатъчно изследвания за връзките и диалога между биографиите на двамата титани на българската литература. А също така и на използваните от тях стилистични похвати, изразни средства, стихотворни форми, идейни конотации, тематично-образни елементи, пространствено-времеви измерения, мотиви, топоси, реминисценции, символи, сюжети и прочие.
Достатъчно е само да си припомним Яворовото четиристишие от произведението му „На нивата“, за да направим асоциацията с Ботевото „Настане вечер…“:
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
Според моите твърде скромни и непрофесионални наблюдения, анализи, разбирания, препрочитания, размишления и интерпретации, стихотворението на Яворов „Недей ме пита“ е някакъв своеобразен интертекст на Ботевите „Майце си“ и „Към брата си“. Това не значи, че въпросната Яворова творба е лишена от индивидуалност и оригиналност, дори напротив – диалогизирането й с други творби може само и единствено да засили нейните идейно-смислови и емоционални внушения, аргументации и идентификационни кодове.
Мотива за плача намираме в „Недей ме пита“ („…кажи как плачехте тогава“/ „…така да плача съм готов“), в „Към брата си“ („Често, брате, скришом плача над народен гроб печален…“), а също така и в елегичните тонове на „Майце си“.
Обръщението „майко мила“ в стиха на Яворов кореспондира с Ботевото „мале“ („Майце си“), а индиректно и с обръщението „брате“ („Към брата си“). И в трите случая лирическият герой има нуждата от една емоционално-съкровена изповед и търси субект, пред кого да я направи. Дали го намира или не – това е друг, отделен и много сложен въпрос, който аз не се наемам да коментирам тук.
Словосъчетанието „люто наранен“ („Недей ме пита“) е едно позоваване и своеобразна препратка/реплика към „…та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто изявена“ („Майце си“) и „… душата ми в огън тлее, сърцето ми в люти рани“ („Към брата си“). „Люто“ нараненият лирически герой е апогей и квинтесенция на реализиралия се сблъсък между него и заобикалящия го свят, на самотата, страданието, скиталчеството, нарушената вселенска хармония, границата между Пътя и Дома, смисъла на съществуването…
Ботевият лирически човек среща само това „що душа мрази“ („Майце си“), което също може да бъде видяно в светлината на излъганата любов при Яворовия лирически човек от „Недей ме пита“ („…кажи как плачехте тогава, кога излъгана любов сърца гореше“).
Сърцето, което гори също е образ, който се среща в „Майце си“ („…но тук вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря“), както и в „Недей ме пита“ („…кога излъгана любов сърца гореше“).
Освен горенето, има и тлеене – „…душата ми в огън тлее“ („Към брата си“), а също така и креене – „…къде се дяна мъжка сила, та крея аз от ден на ден“ („Недей ме пита“).
Лирическият човек на Ботев в „Към брата си“ се дистанцира категорично от всички онези „глупци неразбрани“. Темата за глупостта и глупостите не е подмината и от Яворов в „Недей ме пита“:
Кажи, от тъмно зло гнетими,
но що възлагахте тогаз
надежди глупави - кажи ми,
бих вярвал в глупости и аз!...
Многоточието в края сякаш метафоризира неизвестността, в която сме принудени да се шляем, диалогизирайки с произведенията на изкуството…
Този диалог е безкраен. И все си мисля, че можем само да спечелим от него.
