X
 
 

Братя българи, не четете тази книга!

Още от автора

Много книги се публикуват из нашата държава. Много писатели греят на българския литературен небосклон. За жалост повечето от тях никакви звезди не са. Това са едни набедени писатели. А такива са и книгите им. Такъв е случаят и с Иван Димитров и новата му книга с кратки разкази „Силата на думите”. Но тази книга е книга само на думи. Разказите не са никакви разкази, а са елементарни повърхностни писания, които сквернят името на българската литература.

Какво представлява разказът? Разказът е история, с която писателят иска да предаде определено послание на читателите си. В тази книга обаче няма да намерите нито истории, нито послания. Тук става дума по-скоро за акекдоти, неумели вицове, поетични щуротии. Тъй като Иван Димитров освен автор на разкази се води и поет. Да, правилно ме чухте. Се води…

И какви са тези кратки форми? Литературата не е ли нещо голямо? Нещо плътно? Нещо вечно? Ако направите грешката да разгърнете тази книга, ще откриете, че повечето разкази в нея се състоят от няколко изречения и са прекалено кратки, за да може авторът да разгърне мисълта си. Но може би това е драмата на младото поколение, което вместо да чете, губи времето си безцелно в социалните мрежи. Ето и един така наречен разказ от книгата, за да видите за какво става дума. За да се уверите какво е пагубното влияние на Файсбук и останалите социални мрежи върху подрастващото поколение:

 

Голямото харесване

 

След дълго чудене и маене точно в два и трийсет и осем следобед момичето харесва новата профилна снимка на момчето във фейсбук. Двамата се харесват отдавна, редовно се засичат в квартала, поздравяват се, говорят си. Винаги имат чувството, че нещо помежду им предстои, но досега никой не се е осмелил да направи първата стъпка. По стечение на обстоятелствата освен с това начало денят е знаменателен и защото същия ден във фейсбук се е появил  бутон, който ти дава възможност да харесаш харесаното от приятелите ти.

Седемнайсет минути след като тя е харесала профилната му снимка, той харесва, че тя е харесала профилната му снимка. Тя става от компютъра, скача от щастие, а после харесва, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка. Почти незабавно той харесва, че тя е харесала, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка. Тя му отвръща като харесва, че той е харесал, че тя е харесала, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка.

Когато в шест и двайсет и една дядо й влиза в стаята, те продължават да се харесват във фейсбук, а в дъното на цялото това харесване все още стои профилната снимка на момчето. Момичето щастливо обяснява на дядо си каква е ситуацията, а той неразбиращо поклаща глава:

            - Нищо не разбирате от тая работа.

            - Не го слушай тоя мръсник – прекъсва го бабата, която влиза в стаята. – Така ме щипеше, че синки ми излизаха! 

            - Така ли бе, дядо? – закача го момичето.

            - Аз… Аз… – промърморва дядото.

            Момичето продължава да цъка ожесточено с мишката, а бабата казва:

            - Във фейсбук поне синки няма как да ти направи. 

 
Затова ви моля, братя българи – не четете тази книга! Тази псевдолитература! Тази гнусна провокация спрямо великите ни автори на разкази: Елин Пелин, Йордан Йовков, Радичков. А най-добре дори не я отваряйте. Защото на бездарието не бива да се прави път. То не трябва да се поощрява. И когато няма институции, които да бдят над словото, за да не се появяват такива писания, ние носим отговорност за това. Ние, истинските родолюбци. Ние, патриотите в българската литература. Ние, обикновените хора. А не лумпените като Иван Димитров.