Село Дремиград* (фейлетон)

Село Дремиград беше най-тихото населено място в България, на Балканите, а защо не и в цяла Европа. Мъртвило, което сковаваше всички сфери на обществената деятелност, на човешкия прогрес, художествените занаяти и литературните митарства.  На табелите в двата края на селото беше изписано: „Тихо, да не събудите дремиградчани!“ Надпис, който служеше като една своеобразна кървава закана за чужденците – тези страшни хайдуци, осмелили се да пристъпят прага на това забравено от Бога място.

Онези чужденци, които все пак решаваха да останат в селото и да пазят гробна тишина, също биваха целенасочено маргинализирани от общата дрямка и веднага експулсирани – сънят на дремиградчани беше много лек, те можеха да чуят дори тишината! И когато я чуваха, разгневени се събуждаха, запяваха всички заедно „Стани, стани юнак балкански от сън дълбок се събуди“, започваха да пият по механите, да се зъбят на тирана и да крещят „Хайде на Балкана!“ Изтрезнееха ли, заспиваха отново.

Най-деен в революционната пропаганда и идеологическата диверсия беше един възрастен поет, чието име няма да назоваваме – не за друго, а за да не се почувстват пренебрегнати всички онези, които ще се открият в неговия образ. Неслучайно, още Аристотел казва, че трагическият герой трябва да буди у публиката две чувства – състрадание и страх. Така тя едновременно хем му състрадава за трагичната съдба, хем се чувства уплашена, защото прилича на него.

Възрастният поет, в редките моменти, когато не спеше, сновеше насам-натам из селото, списваше по някоя поема, редактираше списания, участваше във вечеринки, организираше поетически четения, издаваше книги (не без няколкократната финансова помощ на селската община), удостояваше с присъствието си дремиградските културни институции -  с една дума, развиваше активна интелектуално-духовна дейност и същевременно настройваше своите най-близки съратници за въоръжена съпротива срещи чужденците. Съратници, сред които личаха имената на директори на музеи, на библиотеки, на вестници, на читалища, на други поети. Ако да беше жив Вазов сега, щеше да каже за нашия герой: „Той се бе преобърнал в мисъл.“ Ама де тоз късмет!

Дремиградският културтрегер и революционер обаче имаше един сериозен недостатък – беше зле с паметта и често му се случваше да забрави гръбнака си вкъщи. Излизаше без него (пак повтаряме – когато не спеше) и изминаваше известно разстояние докато се сети, че няма гръбнак. И пълзейки, той се добираше обратно до дома си, за да поправи тази малка неточност.

Един ден обаче, когато всички дремиградчани бяха изтрезнели и заспали за пореден път, нашият герой се разхождаше сам из центъра на селото. Беше изминало доста време, а той не се бе сетил, че отново е тръгнал без един от най-важните си анатомични атрибути. Изведнъж си спомни и реши отново да се прибере, за да си го вземе. Но не бе минал дори тридесетина крачки и що да види – насреща му се задава неговият собствен гръбнак!

Гръбнакът се приближи с гневна походка към собственика си и му се развика:

- Абе, нещастник, докога ще ме забравяш?! Омръзна ми да си стоя у нас – няма с кого да си кажа една дума, всичко спи, братче. Затова реших да изляза сам и да те намеря с надеждата никога повече да не се разделяме. Впрочем, не смяташ ли, че ми дължиш извинение за това нехайство от твоя страна?

Поетът първоначално се засрами, стана му неудобно, но запази самообладание и на свой ред повиши тон на гръбнака си:

- Какво извинение ще ти давам аз на тебе, бре? Защо си ми? Само да ми тежиш и да ми усложняваш съществуването?! Повече не искам да те виждам! – взе един камък, захвърли го срещу своя събеседник и той се прекърши на две.

В това време всички дремиградчани се бяха събудили от своя лек сън – нямаше как да не чуят тази героична свада и да не станат нейни свидетели – още повече, че тя се разви на центъра на селото. Те не се замислиха много, преди да започнат да аплодират действията на своя безстрашен поет. Множеството го заобиколи, всички искаха да го видят по-отблизо, да се докоснат до него, да му целунат ръка. Никой не се сети за гръбнака – той беше просто един чужденец.

След тази еуфория всичко стихна и село Дремиград отново потъна в своя традиционен сън. Само някъде в далечината се чу как един червей викна на птичка в небето:

- Ти не можеш да пълзиш, затова нищо не става от теб.

Червеят беше прав.

* Всички прилики с действителността са напълно случайни.