X
 
 

Живот (разказ)

Още от автора

Слънцето привършваше тежкия си работен ден с валсова стъпка, обагрена в аленочервени баритони. Тишината завладяваше селото, а времето сякаш бе изпаднало в някаква глуха и невменяема пустота. Планината сладникаво  се готвеше да  заспи в нощната си магия и нямаше никакво намерение да разкрива дори частица от тайните си, превръщащи се в странни сенки на лунна светлина.

Само една грохнала старица и един лесно забележим младеж тъкмо щяха да се разминат насред улица „Живот“.

-Добър вечер, госпожо – продума момчето. Искате ли да ви помогна с тези тежки торби?

Жената се връщаше от някъде и беше напълнила торбите със сочно червено грозде.

-Ще съм ти благодарна, ако ми помогнеш, младеж. - и подаде гроздето на изненадващия си събеседник.

-Откъде се връщаш, бабо? Как се казваш? – момчето не я познаваше.

-От лозето ми – ей тука наблизо се намира, до чешмата на Сали Яшар. Мария се казвам, баба Мария.

Бледният юноша едва сега се сети за тази възрастна жена. Беше чувал за нея от хората. Те я определяха като луда старица, която живее сама и се разкарва по няколко пъти на ден от лозето до малката си къщурка. Никой обаче не знаеше какво се крие под маската на тази лудост. Никой не знаеше историята на тази жена.

Тя рядко контактуваше с други хора и се стремеше умишлено да избягва срещи  с тях. Изглеждаше прекалено интровертна, потайна, мистериозна. Никога не посещаваше традиционните  селски вечеринки, на които се събираха млади и стари и които се организираха около Часовниковата кула.

-Приятно ми е, бабо Марийке. – възпитано и умерено каза момчето.  – Кажи сега къде живееш, че да ти занеса торбите направо до вас.

-А, недей бе, момче, не се разкарвай, наблизо живея.

-Не може така, пък и аз не бързам за никъде. Майка ми още не е сложила вечерята, а днес си свърших работата в двора и вече нямам никакви задължения.

-Е, добре тогава. Завиваме тука наляво. Виждаш ли малката къщурка, в края на улицата?

-Да.

-Натам сме се запътили.

Старицата със сигурност бе изживяла доста неща – това той усети веднага. Но изживяното има различни нюанси и проявления. Тази жена не бе като обикновените възрастни хора, които  бръщолевят до болка познати приказки за житейския опит и изминалите години, и които смятат, че всички хора преживяват еднакви неща по еднакъв начин в точно определено време. Защото няма значение на колко години си или колко години си живял, ако си неспособен да бъдеш добър интерпретатор на собствения си опит. Впрочем, в тази възможност е заключен и пътят към щастието.

А тази жена бе преживяла много досега и по всичко си личеше, че е правила доста интерпретации. В очите и се четеше една непреодолима тъга, а цялото и старческо и уморено тяло сякаш олицетворяваше думите  „Който трупа мъдрост, трупа печал“.  Бръчките по лицето и сухата й кожа изглеждаха като овехтели кутии на паметта, в които се пазят страшните фортуни на изживяното, прегръдките на полюсните спомени. Но със сигурност старицата не беше луда. Поне за него. Или пък беше луда?

Може би  някаква неописуема самота и личностно страдание я бяха накарали да се отчужди от заобикалящата я действителност. Която в действителност бе абсурдна и препълнена  с екзистенциална празнота. И която обявяваше за „лудо“ всичко, което бе невнятно за нейния ограничен интелектуален, духовен и мисловен диапазон.

-Стигнахме – продума тихо баба Мария. Благодаря ти много за помощта, моето момче! Искаш ли да влезеш и да те почерпя с малко ракийка – в знак на благодарност?

Юношата се стъписа. Да, той беше юноша, а не тийнейджър. И да не искаше, нямаше как да се оправдае, че има работа, защото по-рано бе казал, че не бърза за никъде.

-Да, с най-голямо удоволствие! – отговори младежът.

Той видя доста занемарен двор, обрасъл в треволяци, докато отиваше към самата къща. Отвори се една стара и облечена в паяжини врата и двамата влезнаха вътре. Къщичката беше скромна – две стаички, малко и тясно коридорче. По земята бяха постлани стари черги, ухаещи на нафталин. По стените на коридорчето бяха наредени икони на Света Богородица с младенеца.

Баба Мария влезе в една от стаите и покани момчето да седне на трикракото столче до ниската масичка. Вляво от нея се намираше прозорец с черни и прашни пердета. В ъгъла на стаята се белееше стара и ръждясала печка.

-Не знам дали знаете какво говорят за вас хората… - каза леко смутено момчето.

-Знам, знам, но не ме интересува кой какво говори. Хората нищо не знаят и от нищо не разбират – продума бабата.

Настъпи кратка тишина, която отново бе нарушена от младежа:

-Нямате ли семейство, мъж, деца, внуци? – попита той.

Баба Мария се замисли за кратко и сведе главата си.

-Извинете ме, ако питането ми е прекалено лично – не сте длъжна да ми отговаряте. – едва сега усети неловкото положение, което беше създал с въпроса си.

-Не, няма проблем. – насила се усмихна бабата, готова да започне разговора. - Преди имах семейство. Мъжът ми се казваше Никола – голям търговец беше. Навремето почнахме с него заедно да гледаме овце, изкарвахме добри пари, работехме от сутрин до вечер като волове. Изкарвахме си хляба честно, че да не ни горчи, с пот на челото. Роди ни се дъщеричка – Христина я кръстихме. Беше му одрала кожата на бай ти Никола… Всичко в моето семейство беше прекрасно, докато не се случи трагедията. Никола се връщаше с колата от пазар. Търговията добре вървеше тогава. От време на време, когато Христинка не беше на училище, той я взимаше със себе си. Тогава стана катастрофата. Оттогава аз само съществувам. Тихо и мъчително. Времето не лекува болката и не я премахва, просто те научава да живееш с нея. Запомни това.

Насълзените очи на старицата и сподавения вик на сърцето й спряха за кратко разказа. Тя не беше луда.

Просто беше човек.

За крепко здраве яжте тази лесна супа
За крепко здраве яжте тази лесна супа

Хората консумират супи, не само като храна, но и за добро здраве. Пилешкият бульон действително облекчава запушването на носа при настинка. Зеленчуковата...