Разделението е навсякъде и доказателства откриваме в често срещаните фрази от ежедневието ни: "Имам по-добра работа от твоята"; "Печеля повече пари"; "Карам по-красив автомобил"; "Живея в по-голям апартамент"; "Следвам приоритетна специалност".
Изборът на професионално направление е ключов в живота на всеки млад човек. Решението относно кариерното развитие може и понякога да не е окончателно, но в повечето случаи задава основните теми, към които ще насочим своето усъвършенстване в близко и недотам близко бъдеще. Освен индивидуално, то има и колективно значение - обществото се нуждае постоянно от нови специалисти в различни области, важни поотделно и в съвкупност.
Кое тогава определя част от тези области за по-значими от други? Кое е онова разпореждане, отчитащо постоянно променящите се социални тенденции с такава точност, че да предвиди общата посока на развитие в една държава за цяло едно поколение напред? Отговор дава Министерски съвет със своето Постановление № 64 за условията и реда за утвърждаване на броя на приеманите за обучение студенти и докторанти в държавните висши училища и за приемане на Списък на приоритетните професионални направления и на Списък на защитените специалности от 25.03.2016 (Загл. доп. - ДВ бр. 69 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г., обн. - ДВ, бр. 26 от 01.04.2016 г., в сила от 01.04.2016 г.; доп., бр. 69 от 02.09.2016 г., в сила от 01.01.2017 г.). Като човек, следващ "неприоритетна" специалност - право - и разполагайки със скромния си опит на четвъртокурсник, бих могъл да характеризирам тези на пръв поглед неразбираеми думи, съкращения и цифри като подзаконов нормативен акт, уреждащ съобразно законите неуредени от тях обществени отношения в областта на изпълнителната и разпоредителната дейност на Министерски съвет. Сега изложението ми определено стана по-ясно, нали?
Ако оставим шегата настрана, всички предходни редове имаха всъщност предвид следното: не актът на Министерски съвет е този, който задава приоритетните и неприоритетните посоки на професионално развитие. Отговорността за това явно са поели неговите автори. Неразбираемите класификации, номенклатури и съкращения са само външният израз на волята на законодателя, хоросанът в пирамидата на разделението. Поставяйки знак за неравенство между отделните членове на обществото и прилагайки двоен стандарт спрямо младите си хора, държавата върви уверено към собствената си ентропия. Сякаш не е достатъчен фактът, че повечето, навършили пълнолетие, се отправиха към чуждестранно академично и кариерно развитие; сякаш в България желаещите да получат висше образование са мнозина; сякаш условията за тях са "розови". Можем ли да си позволим лукса да злоупотребяваме с търпението на бъдещите си студенти, докторанти, а оттам - младши и старши специалисти? Имаме ли смелостта да откажем благоприятна среда и еднакъв старт дори на малкото, решили да се развиват професионално тук?
Средството за постигането на тази цел също е интересно. В ПМС № 64 никъде не се споменава конкретно финансовият параметър на въпроса, но резултатът от непосредственото приложение на разпоредбите в акта е ясен - чрез редуцирането на броя на студентите, приети в определени специалности, се намалява и държавното финансиране към тях. Нищо ново. Управлението на парите винаги е било универсален начин за разрешаване на конфликтни социални проблеми. Когато преди две години бяха спрени т.нар. "европейски стипендии" за определени специалности, студентите изпитаха пряко бързината и категоричността на българската администрация, що се отнася до въпроси, които я облагодетелстват. Тези финансови средства, разпределени от фондовете на ЕС, се отпускат при по-благоприятни условия и при по-нисък среден успех от положени изпити, в сравнение с държавните стипендии. С новото Постановление № 64, от друга страна, местата за прием бяха ограничени. Оттам намаля и държавното финансиране, т.е. студентите и докторантите от засегнатите специалности вече не могат да разчитат нито на европейска, нито на държавна финансова подкрепа. Опитът да се привлекат студенти към "приоритетните" професионални направления с отпускане на повече бюджетни средства обаче не само подрива всички принципи на академизма, но и изразява меко казано снизходително отношение към обществото и младите хора в частност. "Уважаеми законодателю", бих написал в отворено писмо до Министерски съвет, ако разполагах с трибуната да бъда чут, "не уча, за да получавам стипендия. Професионалната ми насока е житейски избор и няма нищо общо с това дали ще имам пари за дънки, след като ми приключи сесията."
Каква е всъщност логиката на управника? Младите хора ще се насочат към по-добре финансираните специалности. След като там се отбележи ръст на приетите студенти, ще нарасне конкуренцията - конкуренцията ще доведе до повече възможности за кариерно развитие - от кариерното развитие следва по-високо заплащане. Така, избирайки "приоритетна" специалност, бъдещият студент прави дългосрочна инвестиция и си гарантира до някаква степен по-добър стандарт на живот от този на своите "неприоритетни" колеги. Тази теория, макар и издържана от икономическа гледна точка, притежава ниска морална стойност. Приложението ѝ насажда разделение в обществото още в най-ранен етап, преди даже специалистите да са се формирали като такива. Не ме разбирайте погрешно - един от най-близките ми приятели следва "приоритетна" специалност в областта на технологиите и този факт не влияе отрицателно върху нашите отношения. Дори се шегуваме често по темата за споменатите привилегии. Имам предвид друго. Регулирайки умело финансовите си лостове, държавата се опитва да окаже пряк външен контрол върху индивидуалния избор на своя гражданин, и то не само в областта на образованието. Не бива да забравяме обаче, че именно отделната личност е основният градивен елемент на обществото - без единици, няма и съвкупност. Ето защо човекът, в случая гражданинът, следва чрез своя съзнателен избор да има възможността да определи посоката на социалното развитие. Това е естествен процес - никой акт, наредба, постановление, закон, Конституция или международен договор не може да ни квалифицира като "приоритетни" и "неприоритетни" или да ни принуди да направим избор, различен от този, който желаем да направим.
В заключение бих искал да изляза от тесните рамки на един подзаконов нормативен акт и да разгледам въпроса глобално. Макар и немаловажно, коментираното дотук разделение е израз само на една от множеството категоризации, на които ставаме свидетели днес. Делим се на полова, расова, религиозна, политическа и каквато друга основа се сетите. Принципът "Divide et impera" е стар и на него се крепи цялата етатична система. Въпреки това смятам, че е време да спрем с поставянето на хора във въображаеми рафтове и вместо да се определяме като "приоритетни" или "неприоритетни", да превърнем в основен приоритет едно - осъществяването и отстояването на личния избор, свободното развитие на индивида в желаната от него посока, а оттам и прогреса на цялото общество.
