A ако oще си бяхме Царство България? (I част)

Днес, 28 август, се навършват 69 години от смъртта на цар Борис III Обединител. За съжаление, за повечето хора днес „Борис“ е само името на един павиран булевард в София. Не мога да си позволя да преразкажа биографията му, нито заслугите му, защото не съм историк и това не е моя работа. Но ще се опитам да представя малка част от неговите заслуги накратко, а също и факти от Третото българско царство. Нека си представим, да помечтаем, как бихме живели, ако днес България беше приказно царство.

През първия български капитализъм страната ни се казва „Княжество България“ до 1908 г., а в периода 1908-1946 г. -  „Царство България“. През този период се изгражда едно изключително развито в културен и икономически аспект общество. Тогава България е едно от чудесата в Европа именно поради развитието си с бързи темпове и в добра насока. От 3 154 375 души през 1887г., населението се увеличава на 7 029 349 души през 1946 г. Въпреки честите войни, страната се развива добре.

По времето на Първата световна война, когато цар е Фердинанд I (баща на Борис III и дядо на Симеон II), България губи 187 500 души или 3.41 % от населението си, което е два пъти повече от средната загуба за света – 1,75 %. Но в сравнение със съседни на България страни, загубата е в пъти по-малка. Румъния губи 9.33 % от населението си, Османската империя 13.72 %, а Сърбия, която има най-голямата процентна загуба на живот през тази война в целия свят, дава 725 000 жертви или 16.11 % от населението си. Гърция губи 3.67 %.

След края на Първата световна война страната е изправена пред национална катастрофа и цар Фердинанд I абдикира в полза на сина си. Прекарва остатъка от живота си в изгнание и никога повече не бива допуснат в България, въпреки че многократно е настоявал да се върне, особено след раждането на внука си Симеон Търновски. Мечтаел е да бъде погребан у нас. Затова ковчегът му е положен в криптата на църквата „Св. Августин“ в Кобург, уж временно, но там остава и до днес.

Втората световна война се понася сравнително по-леко в България, отколкото в други страни, засегнати от нея. До голяма степен това се дължи на факта, че цар Борис III изиграва много гъвкава политика. България се съюзява първоначално с Оста. Но когато Хитлер настоява България да вземе активно участие на източния фронт, българският цар отговаря, че няма как да изисква от българската армия да участва там, защото народът ни е дълбоко русофилски. Благодарение именно на тази политика, България губи едва 0.38% от населението си в тази война (25 000 души при население от 5.5 милиона). За сравнение, средната загуба на живот във Втората световна война по целия свят е между 3.17 до 4 %. Гърция губи до 11.15 % от населението си, Югославия – до 11%, Полша – до 16.7 %, Съветският съюз – 13.88 %. Единствено Дания, Ирлания, Норвегия, Швеция и Швейцария са държавите, които губят по-малък процент от своето население в Европа, сравнени с България. Царят тогава играе много важна роля и в спасяването на цялото българско еврейско население, което тогава е малко над 50 000 души. България е единствената страна, която спасява своите евреи.

През март-април 1941 г. германските войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната населените с етнически българи Западни покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Затова и Цар Борис III е наричан Цар Обединител.

Има мистерия около внезапната смърт на цар Борис III. Няколко дни преди да почине, той се среща с Хитлер. Дали пък не е отровен по негово нареждане? Това остава загадка, която до ден днешен витае като обществена тайна. Бива погребан в Рилския манастир. Според друга теория е отровен от британските тайни служби. През 1946г. останките му са ексхумирани и осквернени по нареждане на комунистическите управници и тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“. На следната година този параклис е взривен и заравнен по заповед на Георги Димитров и Васил Коларов. Днес е запазено само сърцето на монарха, което се намира на мястото на възстановения гроб в Рилския манастир.

След внезапната смърт на Борис III, короната наследява сина му, цар Симеон II, едва 6 годишен. Поради възрастта му, тогава от негово име управлява регенетски съвет, съставен от чичо му, княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов. След деветосептемврийския комунистически преврат, от 1944-та до 1946-та година, регенетският съвет е съставен от представители на Отечествения фронт.

Тримата регенти, включително и кназ Кирил Преславски, голяма част от министрите на последните правителства, депутати, генерали от българската армия, изтъкнати журналисти и представители на висшата и средна управляваща през войната класа на България са екзекутирани, след присъди от Народния съд през февруари 1945 г. ("Кървавия четвъртък"). Царското семейство живее в двореца Врана под домашен арест. Екзекуциите на представители на висшата и средната класа на България продължават до средата на 1950-те години и броевете на "Държавен вестник" от онова време са пълни със съобщения за хиляди хора, които са "безследно изчезнали".

6-годишният цар бива изгонен, заедно със семейството му, реализира се в чужбина и се възвръща на българската политическа сцена през 2001г., когато учреждава партия и става министър-председател за 4 години. Интересен е фактът, че цар Симеон II не е подписал нито един документ, поради тогавашната си крехка възраст, с който да е декларирал, че абдикира. Хипотетично би могло да се окаже, че републиката, в която живеем, е юридически незаконна, защото монархът никога не е абдикирал.

(Следва продължение...)