Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

#ЧуйМе - Човек не е остров

04 Thursday 2018, 11:30 часа • 1356 прочитания

В началото се изкушавам да конкретизирам заглавието - човек е всичко, което вярва, че е. Всъщност това е неговата най-голяма слабост и същевременно най-великата му сила.

            Намираме се във време, в което еволюцията ни зависи не толкова от напредъка в технологиите, науката или икономиката. Необходимо е развитие на съзнанието, преодоляване на различията, заличаване на границите. Въпреки че тази идея отначало ми звучеше утопично, днес намирам все повече смисъл в нея. Става ясно, че военните конфликти, неравенството, изобщо повечето глобални проблеми са резултат от противоречията помежду ни, които сами създаваме. Нараства естествената потребност да чуем и да бъдем чути, тоест изявите на нашето Его да бъдат балансирани със света и  другите. Тези идеи биват застъпени все повече в нашето ежедневие, в съвременното изкуство, а по този начин - и в съзнанието ни.

            Доскоро вярвах, че човекът е остров; че самотата е не само неизбежна, но и вътрешно присъща; че тя е нещо естествено, завършен цикъл, в който се раждаме и умираме. Всички твърдения от типа "Ние сме едно", или "Хората са еднакви" ми звучаха нелепо. Та как така съм еднакъв с недосегаемия безнаказан политик, пуснал връзки като пипала навсякъде, или с бруталния убиец, наръгал някого в Борисовата градина? Имах чувството, че не мога да деля света с тях - или аз, или те. И тъй като нямах възможността да ги излича от полезрението си (искало ми се е, наистина), се окопах в своята крепост, станах доброволен изгнаник на собствения си "остров", като някакво подобие на Робинзон. От какво обаче се предпазвах? Можех да се оградя с непристъпен зид срещу външния свят, това го доказах. Но как щях да вдигна подобни прегради и във вътрешния? И не се ли съдържаше там всичко? Тези въпроси предизвикаха пробойна в стената и реших - нямаше да живея повече по този начин. На моя "остров" аз си бях господар. В свят на страх, илюзии и безпокойство царуват страх, илюзии и безпокойство. В свят на любов, признателност и разбиране царуват любов, признателност и разбиране. Въпрос на избор.

            Тази промяна в гледната точка даде начало на едно символично пътуване - напуснах "острова" си и се хвърлих в открито море, също като героя на Том Ханкс от "Корабокрушенецът". Та ако дори Ницшевия Заратустра не е успял да удържи на порива си да се върне сред хората, кой бях аз, че да му устоя? Новата ми позиция стана повод да възприемам всички онези събития, които преди ненавиждах, по нов начин. Те вече не бяха чудовища, а уроци. Сякаш ми нашепваха: "Ето това се случва, когато сме резединени, ето това става, когато вярваме, че сме различни, дотам се стига, щом всеки се отдели на своя остров. Чуй ни!" И наистина, не са ли доказателство съвременните свещени войни за това докъде ни довежда разделението, създадено от самите нас? Еволюирало ли е човечеството от първите Кръстоносни походи насам, когато вярата в Бог е била повод да завладяваме нови територии и да трупаме кървави богатства? Променило ли се е нещо от деветнадесети век до наши дни, когато т.нар. Велики сили са разпределяли благата и са решавали съдби? И дали наистина не се намираме в едно голямо "Колело на времето"?

            Интересна трактовка на този въпрос представя Дейвид Мичел в своята книга "Облакът Атлас". Той описва шест различни епохи, в които едни и същи герои са обвързани в решаващи житейски ситуации, а техните действия предопределят както бъдещето, така и миналото им. Книгата и нейната екранизация (между другото, отново с участието на Том Ханкс), са доказателство за все повече застъпващата се идея в модерното изкуство за паралелните светове и взаимозависимостта между събитията. Мотото на романа - "Всичко е свързано" - обобщава основната идея, а именно, че никой не е изолиран на своя "остров" и ако смята, че това е така, става подвластен на собствената си ограничена илюзия. Необходимо е тази идея да бъде "чута" и възприета от колкото е възможно повече индивидуалности, защото те изграждат колективното - "Какво е океанът, ако не множество капки?"...

            В заключение бих искал да перифразирам една мисъл - а именно, че човекът е Събитие (явление, индивидуалност) и в същото време съ-Битие (взаимност). В споменатата двойственост се крие ключът на неговото съществуване. Ако някой от нейните елементи бъде отхвърлен, се нарушава и смисълът на съществуването. Следователно осъзнаването на тази истина е важно за човешката еволюция в глобален мащаб, за заличаването на различията и сливането на "островите" на нашето отчуждение в атласа на едно неделимо цяло - така, както винаги е трябвало да бъде.  

 

 

Новините днес