Арабската пролет се превърна в ислямистка зима

Арабската пролет се превърна в ислямистка зима. Кой ли би го предположил? Само преди малко повече от година левите партии и медии се надпреварваха коя от коя по ентусиазирано да разкаже, как трудещите се в арабските страни се надигнали да отхвърлят диктаторите и как са готови на всякакви жертви за тържеството на демокрацията.

Естествено, който имаше поне следа от мозък в главата си, бе наясно как ще завърши всичко, но хората по принцип са оптимисти и предпочитат да вярват в доброто, да се надяват и да си казват „какво, пък, след като всички повтарят едно и също, току виж така и станало”.

Е, чудеса стават, но само във филмите. А как е в реалния живот, научил по трудния начин френски политик-социалист, родом от Тунис. Та човекът изпълнил социалистическият си дълг, възхвалявайки демокрацията в Тунис, и решил да прекара ваканцията си в родния туниски дом. Там едва успял да се спаси от линчуване, защото жена му и дъщеря му били облечени с европейски дрехи. Нападнали ги демократично събрана ислямистка банда, въоръжена с ножове и сопи. Та на човека внезапно му просветнало малко пред очите и в интервю пред вестник Le Figaro обяснил, че Тунис вече е опасна страна за туристите и че който се примами от евтините оферти за ваканция не трябва да напуска силно охраняваните хотели и плажни ивици.

А при „лошата диктатура” туризмът носеше много приходи и добър поминък за населението. Пустинното селище, снимачна площадка от Междузвездни войни беше нещо, което всеки искаше да види, и освен това Тунис беше любима дестинация за презрели самотни европейски дами.

Впрочем социалистическите навици не отминават лесно, дори и след като те пребият с тояги. В същата статия се обяснява, че в Тунис на власт са дошли „умерени” ислямисти, които са въвели шарията като закон. Лично за мен „умерен” е Ердоган (поне засега), а в шарията и линчуването заради европейски дрехи ми е трудно да съзра каквато и да е било следа от умереност.

В Либия нещата се развиват по подобен начин, въпреки че там корените на проблема бяха съвсем различни. Бунтуването бе не срещу диктатурата (независимо от писанията на левите медии), а на племенен принцип и за преразпределяне на милиардите от нефта. Борбата беше между племената от Триполи (откъдето бе и Кадафи) срещу племената от Бенгази. Крайният резултат – Обама бе прилъган да обяви война на Кадафи, въпреки че той не представляваше никаква опасност за американците. Какво ще се получи най-накрая там не е още ясно, но със сигурност никой вече и дума не споменава за каквато и да е било демокрация. Не само това – на последните преговори за ядрено разоръжаване в Северна Корея поредният Ким-не-знам-кой заяви, че ако Кадафи не беше предал атомите си бомби никой нямаше да посмее да го нападне и щеше още да е жив. И вероятно е съвсем прав.

Египет – и там медиите побързаха да обявят „Мюсулманското Братство” за умерени, независимо че Братството е идеен вдъхновител на всички ислямистки организации по света. Първото, което направи новоизбрания президент бе да уволни светските генерали от армията... но хайде да не издребняваме с подробности, които да развалят желаната розова идилия! Въпреки че едва ли някой в района ще забрави, как Щатите предадоха Мубарак – техният най-верен съюзник сред арабските лидери.

Ливан - oще преди началото на „пролетта” властта вече бе взета (съвсем демократично) от Хизбула след ултиматума на Асад – „ще ви управляват или моите приятели, или моите танкове – изборът е ваш”. Какво ще стане по-нататък зависи от това дали в Сирия след Асад ще дойдат на власт анти-ирански или про-ирански ислямисти. Ако в Сирия вземат връх анти-иранските настроения, то „животът” на Хизбула доста ще се стъжни благодарение на наличието в Ливан на голяма християнска община (а и ливанските сунити също имат какво да им кажат).

Сирия – на Путин сигурно не му харесва, но Асад няма да удържи властта. Кой ще дойде след него на власт и колко време ще продължат междуцарствените размирици? Дали Ердоган ще успее да наложи умерени про-турски ислямисти? Има прекалено много неизвестни и могат да станат прекалено много случайности. Не е изключена истинска гражданска война, както не е изключен и афганистанският вариант – властта да държи само големите градове, а страната да се дели между воюващи банди. Едно обаче е сигурно – демокрация по европейски няма да се получи.

Ако погледнете картата ще забележите, че с изключение на Мароко ислямистите вече или държат, или ще вземат властта във всички средиземноморски мюсюлмански държави чак до Турция. Медиите все още твърдят, че режимите са „умерени”, но какво ще стане с умереността, когато след някоя и друга година хлябът свърши и трябва бързо да се намери враг, който да е виновен за излъганите очаквания?