X
 
 

Респект, джендъре!

Още от автора

Истанбулската конвенция тия дни като един истински пасивен голям брат наднича отвсякъде – накъдето и да се обърнеш, тя е там. Седи кротко в някой сумрачен ъгъл и ни гледа сеира. Гледа ни как за пореден път сме се накокошинили едни срещу други и се джафкаме за разни спорни понятия и за други безспорни такива, от които насила зорлем искаме да направим спорни, без да сме напълно сигурни защо, но с убеждението, че бъдещето зависи изцяло от това, точно в този миг. И проблемът, струва ми се, е именно и предимно там – в понятията. И в тяхното пълно и многоизмерно разбиране и дефиниране. Но не непременно в тези, залегнали в текста на конвенцията.

Имам фейсбук и реални приятели и от двата лагера, които наричат несъгласните с тяхното отношение към конвенцията "малоумници, "идиоти" и "дебили". Те не им казват нещо като "Приятелю, мисля че грешиш, защото...", а карат направо с "Ти си малоумник!". Ето това например аз не разбирам. Ако и едните и другите са малоумници, то излиза, че спешно ни се налага някакви трети да дойдат и да почнат да взимат умните решения вместо нас. А мисля че този мач вече сме го играли. А и надали най-добрият начин да накараш някого наистина да чуе твоите думи и аргументи е като го наречеш малоумник.

Респектът, дами и господа, е една такава думичка, много подобна на джендъра, която сме взели назаем от английски и която не разбираме съвсем. Думичка, която уж означава уважение, ама не съвсем, защото иначе нямаше да има смисъл да я заемаме. Заели сме я защото нашето "уважение" не успява в пълнота да изрази всички аспекти на значението си. А това е така може би защото до скоро не му се е и налагало. Няма лошо - езиците се създават на база на базата, а след това се развиват и обогатяват на база на фазата, в която сме. И ето така се е получило, че уважение и респект уж са едно, ама не са и всяко е намерило своята ниша, своя нюанс, даже без да се установяват някакви писмени правила. Даже аз сега, говорейки толкова убедено за това, не мога с убеденост да кажа къде точно е тънката граница между двете, но я усещам съвсем ясно и я чертая винаги според това неясно усещане. Като кажеш твърдо и отсечено "РЕСПЕКТ!" усещането е съвсем различно от това да кажеш "Уважение, брато!" или "Ти мен уважаваш ли ме?", нали? Но просто няма как точно да го обясниш, а и няма нужда, защото то само си се е натаманило и се е превърнало в аксиома.

Та респектът, дами и господа, и тези, които се самоопределят някъде между тях, е едно такова тънко чувство - тънка обединяваща граница между теб и другия. Чувство, което у нас все още по инерция се подлага на унищожителна патриотарска саморазправа, гледа се с презрение и се преследва като вещица, защото идва отвън, защото е чуждо и защото не е изконно българско, не почита кукерството и нестинарството, макар и да изпитва уважение към тях, не си слага мартеница и не яде боб чорба от изписана глинена паница, макар всъщност да харесва и двете, но пред тях просто предпочита пицата и спагетите, защото му напомнят детските години. Респектът е възможен само там, където уважението вече е посяло своите семена и е покълнало. Защото респектът има нужда от здрава опора, за която да се хване. Респектът встъпва в длъжност там, където уважението е на път да се пречупи под силните емоционални ветрове - той хваща крехките стебла и ги изправя от сърцето към ума. За да станем от малоумници - хора с различни тези, различно мислене, различно светоусещане и различен емоционален опит, но с еднакво себеуважение, което не ни позволява да слизаме на нивото на крайните констатации по въпроси, които само времето ще отговори напълно и категорично. А вероятно даже не толкова категорично.

На доста мнения на привърженици и противници на конвенцията се натъкнах, според които ако конвенцията се ратифицира или не се ратифицира, България под някаква, било тя метафизична или чисто физическа форма, ще престане да съществува. Като правова държава. Като европейска страна. Като територия, заслужаваща световния респект. Някои прогнозират даже адски огньове и страшен съд. Ами, не, дами и господа, и всички между тях - няма да се случи нищо подобно. Конвенцията е документ, който не идва нито от ада, нито от рая. Тя е обикновен човешки опит, плод на усилията на съвсем реални човешки същества с всичките им прилежащи плюсове и минуси, нещо в този свят да се промени към по-добро. Например към по-добро разбиране на различните, а с това и на себе си. Съжителството да се превърне в уважение, а уважението да се превърне в респект. Ако е възможно. А това, както многовековната история, психологията, антропологията и куп други науки са доказали, е много, много трудна задача, граничеща с невъзможното. Но ако не вярваме в невъзможното - тогава защо живеем изобщо? Ако не вярвахме в невъзможното, нямаше да ги има Айнщайн, Тесла, Кюри, колелото, огъня, влака, пътуването до Луната, атомната бомба, Хитлер и Джорджано (не всичко невъзможно е положително все пак...).

Пъклени завери и световни гей/ЛГБТ конспирации в Истанбулската конвенция няма и в това поне аз лично съм убеден! Точно колкото съм убеден, че съм разумно същество, а вероятно и малко повече. Всичко друго е въпрос на трактовка, най-вече от бъдещето. И най-вече - конвенцията е обикновен човешки напън за нещо, което да направи човещината малко по-общочовешка. Може и да греши - може и да греши чутовно и тотално и напънът да се окаже фекален (какво пък толкова - чистили сме фекалии и преди, ще изчистим и сега). А може и да е намерила вълшебната формула. Или пък просто ще ни даде полезни съвети какво да правим или какво да не правим, а наш ще остане важният избор дали да се вслушаме. Но едно е напълно сигурно - никой не иска чрез нея да насажда перверзии, да разтуря семейства и да всява смут в консервативния бит на обществото. Тя просто се опитва по свой си начин и с терминологията на времето да помогне на респекта да удържи тънките клонки на уважението. Нека не се правим на малоумни и не оставяме на трети да решават нещата от живота ни вместо нас.