И сега какво правим? (Разказ)

Още от автора

Хирургът Димитър Иванов се събуди към три часа и скочи от леглото си. Причуваше ли му се, или някой тършуваше във всекидневната? Той наостри слух, но трополенето продължаваше. Не! Истина беше! В съседната стая имаше някой. Димитър Иванов по навик посегна да разбуди съпругата си, преди да се усети, че тя беше заминала на командировка в спа хотел в едно далечно планинско селце, където покрай работата се киснеше в минерални води във всяка свободна секунда. Синът му нямаше да се прибира тази вечер и той беше съвсем сам в тристайния апартамент в един нито централен, нито съвсем краен квартал.

            След първоначалния уплах първата мисъл, която му хрумна беше: „О, не! Пак  ли?” За последните три години крадци бяха влизали в жилището цели 5 пъти, за което спомагаше и фактът, че се намираха на първия етаж. Веднъж дори беше успял да мерне как крадецът се измъкваше тичешком по улицата и той дори му беше подвикнал някакви гневни думи в безсилието си. В един от другите случаи пък, когато не си бяха вкъщи, съседът от третия етаж на кооперацията от другата страна на улицата, се беше обадил на полицията и им беше казал, че в тъмния апартамент тършуват двама души с фенерчета. След двайсет и пет минути беше пристигнала патрулка, а тогава крадците вече се изнизваха. Когато те видяха полицията, се втурнаха да тичат, но патрулката беше дошла от обратната посока и докато правеше протяжни маневри, за да обърне и да тръгне след тях, те офейкаха. Полицаите просто бяха регистрирали случая и след това също бяха офейкали.

            Не, този път нямаше да остави нещата така! В никакъв случай! Не, че в апартамента беше останало нещо кой знае какво за крадене, но въпросът беше принципен. Димитър Иванов затърси някакво оръжие, спря се на една масивна, но не прекалено тежка статуетка, грабна я и се втурна в хола!

            Крадецът ровеше в чекмеджетата на секцията, а до него на земята беше пльосната раница, в която очевидно трупаше задигнатото.

            - А, Вие ли сте? Драго ми е да се запознаем! Всъщност ние не сме си напълно непознати… За втори път идвам у Вас, а на апартаментът Ви му се носи славата из нашите среди. Щедър човек сте! Не се притеснявайте. След две минути свършвам и си тръгвам. Може да се върнете в леглото, аз съвсем не исках да Ви събудя… Простете!

            Но Димитър Иванов нямаше никакво намерение да прощава на никого, а и реакцията на крадеца още повече го разяри. Той направи няколко крачки към натрапника, надигайки застрашително статуетката. Последният даже не трепна, а извади от колана си пистолет и го насочи към Димитър Иванов.

            - Можеше да минем и без това! Не сте никак гостоприемен!

            При появата на пистолета Димитър Иванов изпусна статуетката, удари си крака и зави от болка, но след това се окопити и по силата на някакъв непознат за него инстинкт, зашлеви шамар на крадеца. Докато държеше пистолета с дясната си ръка, натрапникът  се хвана за бузата с лявата си ръка, после със същата бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и се обади на полицията като междувременно каза на Димитър Иванов:

            - Горе ръцете!

            Димитър Иванов вдигна ръце незабавно, а когато след три минути на вратата се позвъни, крадецът без да го изпуска от прицел, отиде и отвори. В стаята влязоха двама полицаи, поискаха документите и на двамата и попитаха какъв е проблемът. Крадецът веднага им обясни, че собственикът на жилището е имал наглостта да му удари шамар.

            - И таз добра! – възкликна по-високият полицай.