Етюд от Мелник

Кръчма с възрожденски интериор. По стените - пушки, черги, малки менци, картини на мостчета и къщи от архитектурните резервати в България. Полупразно е. Мъжка компания се смее силно на някаква шега или спомен на главатаря ѝ над кани с вино и чинии с дробчета; възрастна двойка се храни и мълчи; по-млада двойка стои до тях, като момчето нежно поднася вилица с набодено парче кебапче към устата на момичето. Сервитьорка в риза с шевици обикаля.

На маса в дъното са седнали трима души на средна възраст - силно гримирана жена, с цигара и чаша ракия в едната ръка, с хубава фигура, но с прекалено впита рокля, която подчертава някои несъвършенства на времето; мъж и жена - жената също носи рокля, но й стои по-добре, мъжът е с риза, прошарен е. По масата има чинии и гювечета с остатъци от храна. Очаква се наздравица

- Силвия! Още веднъж, честит рожден ден! Благодарим ти за поканата, наздраве и остани себе си. Това е най-важното - казва Иван, вдигайки чашата си.

Чукат чашите си усмихнати.

- Хайде, наздраве, благодаря ви, че сте тук - казва Силвия и отпива.

Махва към сервитьорката, която идва усмихната.

- Рени, миличко, донеси на гълъбчетата още една бутилка от вашето вино, за мен още една малка ракийка ... И нещо да си боцкаме ... Пилешки сърчица има ли?

Рени кима при всеки детайл, накрая отговаря:

- Има, разбира се.

 - Много ти благодаря. Тук тия неща можеш да ги вземеш - посочва Силвия и се обръща обратно към гостите си, докато сервитьорката поема колкото може почти празни съдове и тръгва към бара и кухнята.

- Слушай - казва Мария - знам, че се повтарям, но все пак ми е неудобно...  

- Ти все се повтаряш, но само вие сте ми гостите и съм повече от щастлива поне вас да черпя на корем. Пък белким и нещо ти се лепне. А хотела и кръчмата са един път, а ...

- Глезиш ни - съгласи се Иван

Смеят се и продължават някакъв разговор. В Мелник е тъмно. Бели къщи с големи каменни изби са осветени от уличните лампи, други бели къщи с големи каменни изби са разположени по склоновете и са бледия фон на осветените. В затварящите кръчми готвачите са седнали да изпушат една цигара, вторачени в смартфоните си, а сервитьорките събират остатъци от масите  или пресмятат оборота.

Сутринта се познава по светлината и песента на птиците. Пияница в опърпан вид е седнал на един бордюр и е забил глава между краката си. До него е седнало улично куче. Човекът постепенно вдига глава, подпира се на ръце, става и тръгва по улицата, залитайки. Кучето тръгва след него.  

Слънцето вече е по-високо.  Застанали пред новичка мазда хечбек, цвят бордо, Иван и Мария са облечени като за път. Силвия е в анцуг, вече без тежкия грим. Двамата я прегръщат и целуват.

- Благодаря, че дойдохте и се видяхме. Точно така си го представях ...

Усмихват се.

- Ти кога мислиш да тръгваш? Да вземем да те почакаме - попита Мария приятелката си.

- А, не. Вие сте се забързали. Аз искам да изпия още едно кафе и да се поразходя пак. Сега като няма кой да ми свети може и да забърша някой овдовял винар.  

Пак смях.

- Чао, тогава, одъртяла курветино. В София е наш ред - каза Иван и се насочи към шофьорското място.

Жените се правят на възмутени и слагат ръка пред уста. После се прегръщат пак. Мария хваща главата на Силвия, целува я по челото и после за малко я поглежда в очите. Усмихва ѝ се и се качва до Иван. Колата пали и се отдалечава. Силвия остава на място и ги изпраща с поглед, после се връща обратно към хотела.

В колата Иван и Мария си мълчат, докато той шофира. Жената рязко се сеща за нещо и започва да рови в чантата си.

- Обръщай. Забравих си очилата - проверката приключва неуспешно.

- Ти ебаваш ли се, стигнахме Сандански. Трябва в 2 да съм вкъщи. Звънни на Силвия да ги вземе.

- Не, не, обръщай.

- Виж пак в чантата, сигурно са там. Или да са в сака?

- Не, не, прибрах ги в кутията и я оставих на шкафчето. После не помня да съм я взимала. Обръщай.

Иван постепенно спира, прави маневра.

- Добре де, как НЯМА ЕДИН ПЪТ нещо такова да не се случи?

- Изнервена съм, карай и изобщо не ми говори!

- ЧУЙ СЕ КАК ТИ МИ ГОВОРИШ, БЕ

Мария не отговаря на викането. Иван също млъква. Връщат се към Мелник.

Влизат в улицата на хотела. Безразличието е успокоило лицата им. Физиономиите им обаче постепенно се променят, докато колата се движи.  Двамата зяпват.

Пред хотела здрав мъж в черна тениска е притиснал главата на Силвия в капака на кола. С другата си ръка е стиснал двете ѝ ръце за китките. Тя се опитва да рита, но постепенно мъжът заключва и краката ѝ между своите. До тях е Рени, сервитьорката. Ситуацията са наобиколили мъжката компания от кръчмата, старата и младата двойка, пияницата и кучето му.

- Дръж я, мама ѝ, дръж я, звъннах на полицията, идат - сервитьорката не е на себе си - Как може бе ... За малко да изчезне. Рени това, Ренченце онова ... Ебати змията. Аз за тия пари работя един месец, ма!

- Ужас ... - заявява пияницата с кучето.  

С притисната в капака глава Силвия фиксира приятелите си, които зяпнали наблюдават ситуацията от колата. Гледа ги, без нищо да казва. По лицето ѝ е досегашният яд, но вече е спряла да се бори физически. Първо мъжът с черната тениска, а после един по един всички присъстващи обръщат поглед към Иван и Мария.

Иван включва задна предавка и колата тръгва обратно по улицата, успоредна на пресъхнала река, докато всички ги наблюдават. Накрая на дерето патрулката изчаква разминаването със слизащата мазда, а после на свой ред се насочва към хотела.