X
 
 

Светецът от Байлово

Още от автора

Облече се с народната носия, която прилежно пазеше. Сложи в малка торбичка хляб, отвори вратата на пристройката, в която живееше и излезе навън.

Беше зима и студът сковаваше клоните на дърветата и костите на столетника, който обичаше да спестява за каузите си и ходеше пеша до София. Този път се качи на автобуса. Чувстваше се немощен, заради мраза навън.

След около 40 минути пътуване стигна. Целта му, както всеки ден, беше храмът "Александър Невски". Достолепната катедрала, надживяла дребните ежби и големите радори в българските политика и общество.

И мъжът от Байлово беше надживял крамолите. Преживя войни, надживя комунизма и се бореше с тъмните черти на демокрацията. Човек на един век! Старецът влезе в патриаршеския храм. Запали свещичка, помоли се и излезе отново на студа. Извади от торбата си пластмасова чашка и започна, както от години вършеше това, да събира монети от посетителите на църквата.

Дойде момиче, което беше от друг град. Възрастният мъж заговори момичето:

- Ще дадеш ли пари за църквата.

- Не! На църквата не искам да помагам!

- Защо, не вярваш ли на църквата?

- Не вярвам, че ще използват парите правилно.

- А заради мен ще дадеш ли?

- Ще дам.

И момичето извади лев от портмонето си, постави го в пластмасовото съдче и се обърна, за да си върви.

- Моли се, молитвите помагат!

- Сигурен ли сте, че помагат?

- Моли се!

Момичето си тръгна, а старецът продължи да събира монети. Той бе дарил хиляди левове за църкви, манастири, а и на обикновени нуждаещи се. Безработни, болни, разчитаха на него.

И така, ден след ден, възрастният човек изминаваше разстоянието от Байлово или Кремиковският манастир, за да събира монети, които да дарява. Една нощ, както лежеше, студът го скова и той издъхна.

На датата, на която преди две години си бе отишъл любимецът на народа, защитникът, който вкара попадение срещу Франция преди две години. Ирония на съдбата и преднамереност на живота!

За поклонението пред стареца се събраха хиляди хора от цяла България. Камбаните огласяха църквата в родното село на светецът от Байлово. Ден преди успението на Константин Кирил Философ, в когото мъжът много вярваше, той издъхна, за да припомни, че идва време за прошка и трябва да простим и на себе си, и на другите.

Светлината от свещите озари набръчканите ръце на светеца на нашето време. Дали се бе възнесъл в успение, църквата щеше да каже. Но едно бе ясно, народът имаше нужда да вярва в делото и паметта му.