За какво възкръснахме?!

„Отдавна не сме имали такъв Великден. Паметен в страданието и горестта на народа. Някак стана неловко да се жалим за малките пенсии, за това, че на трапезата ни ще отсъства агнешкото и ще го заменим с пилешко. Или пък ще замезим с мръвка за адет...Все пак сме християни, православни. Битовизмът бе завлечен по течението на река Лим, която прегърна ревниво една футболна мечта – тази на 18-годишния Юлиян Манзаров и мечтите на още 11 свидни агнеци пред олтара на Възкресението. Камбаната на катедралата в Свищов оттук насетне ще отмерва мъката, сълзите и болката по невъзвратимото. И е настръхнала страната в очакване какво още можем да понесем, защото Кербала е като стоглаво чудовище, което се храни с други невинни човешки жертви, между които са и нашите момчета. Сами пред строгостта на Бога и тежестта на дълга. Трудна високосна година, която е едва в началото. Изпитанията ни връхлитат като орди на Шипченски редут и остава в голото отчаяние да търсим свръхсилата в себе си, за да защитим едното достойнство.

Все пак е Възкресение Христово и с право се питаме за какво възкръснахме този път. Може би за един прастар урок, че само жертвата ражда истина. Моята истина отдавна облече в рима един поет, който писа, че цинично се целуват президентите, докато народите воюват. /Ганчо Мошков/ В Македония, в малък храм на Света Богородица край Охрид, възрастен мъж ми каза своята истина: прегръщат се народите, докато президентите воюват помежду си...Не мога да забравя тези думи. Те възкръснаха от водите на Лим, за да ни покажат, че Балканите не са само барутен погреб, а са земя на народи, които носят божествената искра на човещината в себе си, умишлено загасяна от пожарите на междуетнически, верски и политически машинации. Тези народи, привикнали от хилядолетия да живеят пъстрия си като детско хвърчило живот заедно, от столетия са жертва на сценарии – европейски и задокеански. Съдбата им е разигравана между две партии шах, между две вдишвания на дим от пури и две следобедни уискита. Така решаваха съдбата на България, така решаваха съдбата на съседите ни по-назапад...

Минах по пътя на децата през септември /2003/. Величествена, страшна красота. Пътят е без мантинели, на всеки 100 м има плочи с имената на загинали. Има над какво да се замислят братята ни черногорци. Има над какво да мислим и ние като поемаме отговорностите за деца. И кой всъщност избира такива убийствени маршрути – стотици километри нощен преход през планина висока 2500м. Автономията на училищата не значи слободия, можеш да рискуваш собствения си живот, но не и чужд. Сега се утешаваме, че децата ни са вече ангели, звездите са се слели със звезди. Но това не е утеха. Утеха е, че Есат Кощреба пръв се е притекъл, че хората са тръгнали от домовете си, от масата, веднага, без да мислят или да се суетят. Утеха е, че са ги търсили сред тъмното, че са се борили за тях, че са облекли живите и са ги стоплили, че не са поискали пари и не са очаквали награди. И кой е толкоз дързък да помисли, че са се питали за вярата си в този миг. Загиват хора и хора ги спасяват. Това е. Друго няма. За мен възкръснаха Балканите!

Така го каза Ванга, преди години. Минаха 15. /Вече 29!!!/ „До ще време, ке се прегръщат всички на Балканете – София и Атина, Букурещ и Белград, Скопие и Анкара. Ке видите, ке дойде.” И както винаги, народите са първи. После, може би, ще узреят за промяна политиците. Въпреки сценариите и  стратегиите. Стига са ни плашили с разпадане. Днес възкръсна великата идея, че някой ден децата ни ще бъдат граждани на Обединените Балкани. Така го искат жертвите, които вече са звезди. Честито Възкресение Христово. Честита да ни е Надеждата за по-добро!”

04.04.2004г.

Коментар по Радио Шумен от Божидара Димова

P.S. Днес с радост прочетох, че на 22.02.2018 г. един от спасителите на оцелелите 38 български деца, Сафет Баличавец, е получил на церемония българско гражданство от вицепрезидента Илияна Йотова!...