X
 
 

Дневникът на един афганистански мигрант в България*

Още от автора

Ден първи:

В Афганистан вече нямам поле за професионално развитие...Тук всички полета са минирани и не остана нищо за взривяване! Та това живот ли е – да не можеш да отнемеш ничий живот!? Затова си стягам багажа и мигрирам за Европа, където имат толкова много още невзривени жп. гари, летища и стадиони. Взимам си само вещи от първа необходимост за живот в миграция: автомат „Калашников“, патрони и пластичен взрив. Нещо да не забравя...А, да, четката за зъби – тя става на тактически нож при нужда!

Ден втори:

Днес заминавам – хващам първия танк за границата с Пакистан. Толкова ще ми липсва родната земя, пълна със заложени през три метра муджахидински мини; родните планини, огласяни от жизнерадостния крясък на лешояди, хранещи се с трупове на загинали талибани; родният въздух, напоен с омайния аромат на изгорели съветски танкове... На тръгване плача, защото ми е трудно да загърбя милия спомен от детските години, когато, играейки си с един гранатомет, децата от моето родно село спряхме настъплението на цяла съветска танкова дивизия! Ех, как искам да върна танковете, пардон  – детството и отново да стрелям по детски на воля срещу руснаците...

Ден трети:

След дълъг преход съм на границата с България. Винаги съм бил емоционално свързан с тази страна – та нали първият ми автомат „Калашников“, който татко ми подари за седмия рожден ден, беше произведен в България! Той постоянно засичаше и биеше на десет метра встрани от целта, но аз си го обичах, защото благодарение на тези негови недостатъци, жена ми винаги оставаше жива след семейни конфликти...

Ден четвърти:

Искам да продължа за Германия, но засега оставам в България. Не се оплаквам, защото тук почти всичко е като в родния ми Афганистан: пътищата са надупчени, сякаш са стреляни от руски щурмови хеликоптер; преобладаващото население е от малцинствата и е мургаво като нашите муджахидини; младите мъже са с дълги бради подобно на талибани; бандитските закони са по-спазвани от юридическите; отношенията са на феодално-племенно ниво, всеки си краде, стреля и убива безнаказано... Чак се плаша – тук е по-афганистанско и от Афганистан!

Ден пети: 

Чувствам се добре в България, но как да се реализирам като терорист тук!? Как да разруша някоя гара, като гарите са толкова разрушени, че няма повече накъде?! Как да убия някой българин, като българинът е толкова убит, че няма повече накъде?! Как да обезчестя някоя българка, като българката е толкова обезчестена, че няма повече накъде?! Как да тормозя психически народа, като той е толкова изтормозен, че няма повече накъде?! Накъде, като тук няма как нито достойно да умреш, нито достойно да живееш! Тук цялата държава е един голям бежански лагер и българите са по-мигранти от мигрантите, мигрирайки всеки ден далече от всички и най вече от себе си.

Ден шести:

В дупка съм – в буквален и преносен смисъл! Искам да извърша смъртоносна атака, като мина с камион по пешеходна алея в София, но предната ми дясна гума пропадна в дупка на пътя...Е, това вече ме сломи! Не НАТО, не САЩ, не Русия, не Асад – една българска пътна дупка ме вкара в безизходна дупка, победи ме и ме отказа от тероризма. Защото не просто камиона, а животът ми се преобърна! И от днес вече не съм терорист, а жертва...Пардон – български гражданин!

* Текстът е написан с цел забавление. Не е препоръчителен за хора без чувство за хумор.