X
 
 

Тукѐна

Още от автора

През 1801 г. Тетевен е опожарен от кърджалиите и изгаря напълно. В края на 18-ти и началото на 19-ти век Тетевен е бил в икономически разцвет и е носил прозвището "алтън", т.е. златен. През вековете се носи мълвата, че по покривите на къщите му можеш да го пребродиш целия, без да положиш цървул на земята. Толкова гъсто населен е бил. Обаче идват кърджалиите и, понеже си нямат друга работа, го опожаряват. Остават 4 къщи - в една от тях съм се напивал с Мария Статулова и други странстващи артисти, а другата години наред ми пречеше да спя нощем, защото беше механа. Но това както и да е.

Тетевенци, тъкмо стъпили тържествено в новия век като заможни чорбаджии и с куп извоювани привилегии пред султана, изведнъж се виждат принудени да бягат от земния си рай и да търсят нов дом. Намират го, по незнайно каква логика, а вероятно и след прекомерни количества сливова, разместила в чувствителните им глави всички световни посоки на произволен принцип, в земите между днешния български град Кула и сръбския Зайчар. 7000 тетевенски бабаити посяли семето си на 300 километра северозападно от дома в пределите на Османската империя, защото какво друго да прави един паникьосал се народ, освен да сее семе където свари? Оттогава са минали грубо 200 години и днешните тетевенци говорят малко странен български, а зайчарци причат сръбски.

Само че колкото по-назад се връщаш, толкова повече познати думи откриваш сред по-възрастните зайчарци. И това до известна степен може да се дължи на общия корен и близостта на двата славянски и комшийски езика. Обаче! Обаче тетевенският, както по-горе споменахме, е малко странен вариант на българския. Още по-странно е, че в диаметър от около 200 километра около Тетевен се говори по съвсем различен начин. Ловеч, Троян, Габрово, Севлиево, Плевен, Търново, Луковит, та даже Горна Оряховица, всички се придържат към северно-централната езикова норма, дала и основите на книжовния български език. В цялата тази картинка Тетевен се откроява като черен цирей върху бѐлото лѝце на мома за женене. Намиращи се насред изброената топо- и лингвография, тетевенци звучат почти като от друга държава (да кажа планета би било прекалено, макар че понякога имам това чувство). Дали това се дължи на трудната достъпност на града в предшосейната епоха, постлан между верига от чукари, не е ясно, но е възможен вариант. Сходствата с врачанския изказ също будят известни чуденки и повдигат редица чифтове вежди. Обаче!

Обаче има някои фрази в тетевенското народно наречие, които не се срещат никъде другаде. Ама баш нигде, дори във Враца. Тъй си мислех аз до съвсем скоро. До началото на юли миналата година, когато мой приятел родом от Зайчар не ми спомена за село в негова близост, в което местните си играят с думата "тук", пречупвайки я в звучното и съвсем колоритно в степен на уникалност за сръбския езика "тукане". Формите за изразяване на пространствена близост в тетевенския варират (тукѐ, тѐ туктѐ...), но една от деноминациите, срещаща се до днес, вероятно преимуществено сред по-възрастните хора, е "тукѐна", като е-то е плаваща старобългарска ятова гласна, безпроблемно трансформираща се и в я, или в нещо по средата. Родствената връзка между тетевенското "тукена" и зайчарското "тукане" за мен е очевидна (ушеслушна?). А даже не съм си направил труда собствено да проверя дали сръбската форма е именно такава, предадена ми вербално от моя приятел, а не дори по-близка до предполагаемия си оригинал. И дали няма други нейни форми по живописните земи на зайчарския регион, бъкан от история и наторяван с разнородна кръв през вековете. С това съвсем не искам да вменявам някакъв български контекст на въпросните тукена-щи хора в Зайчарско. Не съм тръгнал и да го опровергавам. Историята пази своите мръсни тайни в чисти гащи с як ластик. Искам само да подчертая колко близки и колко труднодефинируеми и разграничими сме си тук на Балканите. Особено в околограничните зони, които понякога проявяват изненадващи привързаности със сърцевините на съседни държави. Защото понякога дори езикът не е граница.

И, разбира се, искам, ако някой сметне, че съм достатъчно симпатичен, живее в село около Зайчар и казва тукане вместо овде, да ми се обади, да си уговорим среща в ничията земя на някоя кафана/кръчма и да се запознаем. Да се наговорим едно хубаво, да се опознаем. Е тѐ тукѐ (или пък тамѝ, все тая), да седнем и да пийнем по едно, та да маанем да го прѝбием тозѐ келяв свет, пъл садѐ с омраза и страх от Другия, майке па работа! (както вероятно би се изразил един истински тетевенец). Щото много би било готино да си имам братчедче от Зайчар, бре, ма'а му стара! И изобщо някакъв братчед във всеки смисъл и откъдето ще, дето да се обиждаме на нации докато сме пияни, а на сутринта да се прегръщаме и да се целуваме (три пъти по бузите, по сръбски!). Щото и тетевенци и зайчарци явно си падат по пиенето - едните са прочути с ракията си, другите с бирата. А и да не си намеря такъв братовчед по тукена-тукане... Мисълта, че някъде там с някого таим твърде подобно мнение относно дислоцираната определеност на непосредствения свят, ми е достатъчна.

Тетевен и Зайчар са метафори. България и Сърбия – също.

Тукена и тукане не са.