X
 
 

„Жени за утеха” или опит за прочит на Истанбулската конвенция

Още от автора

Прочетох я. 81 члена, изразяващи човешка загриженост към неравнопоставеността на жените „във този свят все още мъжки” и към насилието над деца. Аз не съм експерт по международно право, за да търся скрит смисъл и евентуални заплахи между редовете. Чета като средностатистически гражданин и това, което ме впечатли е фактът, че Конвенцията се позовава на 16 предхождащи я документа, публикувани и приети от 1950г. насам. Ако те бяха частично или цялостно прилагани, едва ли все още щяхме да изброяваме формите на насилие и последствията от тях. Наскоро, по една от телевизиите бе излъчен филм за млада жена, която е осъзнала правата и ролята си, след като е била изнасилена на 22 г. брутално от известна личност. Успяла е да преодолее трагедията на всяка трета жена в общността си и да започне да работи като медиатор в неправителствения сектор за превенция на насилието над жени и деца и в защита на равнопоставеността на жените в обществения живот. Тя изтъкна много важен аргумент за състоянието на жените-жертви – 50% от тях нямат възможност да се самоиздържат и попадат под финансова зависимост, която пряко кореспондира с физическа и психическа такава.

Един от акцентите в Конвенцията е положението на жените по време на военни конфликти. За това се заговори отново тези дни, когато беше припомнена съдбата на хиляди „жени за утеха” по време на японско-китайската война 1937-1943 г. За нуждите на японската войска са били създадени 145 публични дома, където при нечовешки условия са били поставени насилствено отвлечени или подмамени млади жени – тайландки, китайки, корейки и др. Има още живи очевидки на случилото се, оцелели по чудо след самоубийства, болести и травми. Те очакват някой да се извини за стореното или поне то да не бъде потулвано десетилетия наред. В един от филмите, посветени на войната в Босна - „Да дойдеш на света” лекарят, прегледал изнасилена жена, каза че се срамува, че принадлежи към човешката раса...Защото има рани, които не зарастват.

Технологично вървим напред и се развиваме, но не сме напреднали в нищо по отношение „технологията на душата”. Звярът в човека всеки ден ръмжи и заплашва с още смърт и унищожение. Дрънчат нови оръжия, сриват се градове, унищожават се паметници на културата, погребват се хора. Всеки ден, всеки час. И големите демокрации не се справиха с насилието във всичките му форми. Дали ще подпишем една конвенция или не, не е толкова фундаментално важно, по-важно е какво подписваме всеки ден за живота си, за този на близките си, на други от общността, към която принадлежим – черна хроника ни залива всеки ден от екрана – катастрофи, убийства, педофилия, грабежи, изнасилвания, малтретиране. Интересно, ако бяхме подписали тази конвенция, дали картината щеше да се промени? Дали съпрузи щяха да спрат да убиват съпругите си, дали щеше да спре малтретирането на деца, гаврата с възрастни хора и т.н. По време на турското робство армъните са белязвали червени кръстчета по челата и ръцете на момичетата, за да не ги помохамеданчват. Сработило е. Поробителят, врагът е бил ясен. Сега срещу кого да рисуваме червено кръстче по челата на децата и жените? И ще възпрем ли похитителя със страх от Бога? Провокативната за мен книга на Маргарит Атууд „Разказът на прислужницата” започва с една суфи поговорка: „ В пустинята няма табела, на която пише:”Не вкусвай камъка”! Пустиня ли е, та горчи така?!!!!

 

P.S. „Имената на 23 жени, убити от мъже в България, бяха прожектирани върху сградата на Парламента в София вчера вечерта, в рамките на акцията “23 причини”.

Това се случи на 23.01.2018 г.

Оттогава досега има нови жертви! Имената им влизат в новините и остават в гробищните паркове. Резултатът? Просто част от черната хроника. Просто статистика! Докато не ни засегне лично!