На учителя с любов

Ако смисълът на образованието беше да прочетеш и научиш един куп факти, след което да се явиш на изпит, за да затвърдиш знанията си, то тогава нямаше да ходим на училище, а щяхме да четем вкъщи и да се явяваме на изпити по интернет. Но няма много смисъл в това, нали? Имаме нужда от човешки подход. Стараем се да научим не толкова самите факти, колкото етичните начини да реагираме в социални ситуации; да отнесем знание – практическо, освен теоретично, което да ни помогне да се справяме в големия, широк свят. И с тази отговорна задача да ни приемат като безгрижни, относително празноглави малчугани и да ни превърнат в разумни млади хора, готови да поемат контрол над живота си, се заемат учителите.

Имам чувството, че сме забравили колко са важни учителите за едно общество. Те са отговорни за децата, поверени на грижите им. Учениците прекарват по-голяма част от съзряването си в училище, отколкото вкъщи. Преподавателите понякога могат да бъдат като второ семейство, с което човек свиква. Семейство, в което има други порядки и други уговорки. В това семейство, да речем, ученическите отговорности не са да мият чиниите и да изхвърлят боклука, а вместо това да си пишат домашните и да идват подготвени. Има поощрения и наказания при неизпълнението им и така нататък. В ежедневната комуникация учителят служи за пример, от който съзнателно или не все пак биваме повлияни. Свикваме да приемаме определени неща за нормални (или обратното) в замисимост от това дали виждаме учителите си да ги извършват, досущ като собствените ни родители. Училището е социалната среда, в която се развиваме през важния период на формирането ни като личности.

Точно заради това е изключително важно учителите ни да бъдат качествени. Имала съм щастието да срещна такива и те всички си приличаха по едно и също. Бяха интелигентни хора, които можеха да се реализират и в друга сфера, но избираха да са учители. Приемаха го не просто като работа, а като призвание.

Напоследък хората са загрижени, че може скоро да страдаме от недостиг на учители, поради ниския интерес към бранша. Това основно се държи на кофти заплатите, които учителите получават. Голяма част от преподавателите трябва да дават частни уроци/курсове, за да живеят добре.

Не ме разбирайте погрешно, да следваш призванието си е похвално, но вдъхновението не винаги може да ти напълни чинията вечер. Ниските заплати, които учителите получават, обезкуражават много хора, които може би имат талант и качества да бъдат добри преподаватели, принуждавайки ги да търсят реализация другаде. В някои университети педагогическите специалности дори са се превърнали в сборно място за хора, чиито оценки не могат да ги вкарат в първите им желания.

Това са мрачни вести. За да има интерес към професията, трябва някой да й отдели внимание. Да подскаже, че да си учител не е срамна, а благородна и отговорна задача, която би следвало да е добре заплатена. Това ще позволи на хората, които са родени да преподават, да следват призванието си, и ще спомогне да има по-малко случайни типове, попаднали в учителската стая. Защото ако само „неудачниците”, които не успеят да запишат нищо друго, освен педагогика, останат, тогава учениците ще бъдат посрещани във второто си семейство с непукизъм, безотговорно отношение и отбий номера преподаване. Такъв тип образование не е добър за никого и може да обезкуражи и най-надарените ученици.

Ако политиците искаха да запазят интелекта и таланта на младите българи, щяха да се вгледат първо в образованието.

Знанието е злато!