"Ако вярвам във нещо - то е само на болката в мене..."

Преди няколко дни ми подариха книгата "Завинаги млада", току-що излязла от печат. Тя съдържа подбрани стихове на поетесата Венета Вълева; част от нещата, които е писала в своите дневници и ученическата си тетрадка; нейни рисунки; спомени на хора, които са я познавали.

Издателството е "Литературен форум", а съставител на тази невероятна книга е литературният критик, писател, журналист и краевед Георги Янев.

Венета Вълева е родена през 1966 година в Стара Загора. Учи в Езиковата гимназия "Максим Горки", а по-късно завършва руска филология във ВТУ "Кирил и Методий". През 1984 година, едва 17-годишна, печели Голямата награда на Първия поетически конкурс "Веселин Ханчев" в Стара Загора. Омъжена, с две дъщери. В края на лятото на 1995 година издава единствената си стихосбирка "Странно" и месец след това се самоубива в параклиса на църквата "Света Богородица". За да остане завинаги на 29...

Аз съм дълбоко втрещен и потресен от нещата, които прочетох в "Завинаги млада". И това ритуално самоубийство именно на 9 септември в Божия храм... Поезията не прощава. Особено, когато се е превърнала в самия живот.

Венета Вълева е абсолютен връх в историята на нашата поезия. Един човек, искрен и истински, честен, с ясно изразена нетърпимост към несправедливостите; една жена - нежна, слаба и ранима, но в същото време - силна, непоколебима и безкомпромисна; едно дете, ходещо босо по своя лед "сред грайфери и брони" (стихотворението й "Ледът").

Като прибавите към всичко това и "наличието на поетическа дарба" (такава оценка й дава самият Валери Петров) става ясно, че e трудно, дори почти невъзможно да се живее с подобен кръст…

Сред днешните пози и графомании, споменът за подобни хора ми вдъхва увереност, че има смисъл, но същевременно ме плаши. Цената на това да бъдеш "във власт на думите" (така се казва втората стихосбирка на Венета Вълева, излязла посмъртно през 1997 г.) може да бъде прекалено висока...

И за да не си помислите, че дотук съм говорил празни приказки, споделям с Вас стихотворението на това "цвете в асфалта" (по думите на Гергана Кочева) "Преди скок" - с него Венета печели "Веселин Ханчев". Пак подчертавам - това произведение тя пише едва 17-годишна.

Всеки път, когато си го препрочитам, просто мълча и плача. За друго нямам сили.

 

ПРЕДИ СКОК 

Самолетът излита, крилата му - в слънце облени,

и другарят ми каската стяга с ръцете си влажни...

Преди скок ме попитайте: "слушай, защо си родена?",

преди скок ме попитайте - зная какво да ви кажа.

Любопитното обедно слънце над старта е спряло,

Самолетът се врязва в небето, в лъчите му блеснал,

Обикаля Земята във кръг и крещи на провала:

- Хей, сънливци! Не ви ли събудиха моите песни!...

Долу някъде хората гледат към него и слушат.

Колко малки са техните къщи, видени отгоре!

Колко дребни колички в гаражите смешно се гушат,

А край тях суетят се забързани делнично хора.

Хей, човеко - изпращам към теб самолетните звуци,

Ала твоят железен гараж ги поглъща, не чуваш, -

ще живееш добре - синове ще дочакаш и внуци,

но не искам живот като твоя, защото не струва!

Кой ще търси върха, ако има към него пътеки?

Ако всичко е ясно и хубаво - кой ще попита?

Кой ще прави гараж, за да пази крилата си леки?

Не гараж ми е нужен на мен, а небе - да излитам!

Аз не съм се родила да виждам стени и тавани -

оставете небето над мен, за да мога да расна.

Вместо тесен прозорец - пред мен хоризонтът прострян е,

за човека с крила магистрала дори ще е тясна...

Във рева на мотора изплашен потъва гласа ми,

впивам пръсти, а долу във бездната, нещо клокочи,

в мойте вени кръвта се превръща в живак от страха ми,

ала знам, че когато ми кажат да скачам - ще скоча!

Преди скок - колко струвам, узнавам напълно тогава.

Вие виждате моите грешки и съдите строго,

но не знаете мога ли, паднала ниско, да ставам?

Преди скок - аз тогава със сигурност зная, че мога.

Блъска вятърът луд, а другарят ми сякаш е в жега.

И летейки надолу, ще мисля - дали ще успее?...

Ако в огън гори - парашутът ще бъде за него,

бих приела смъртта, ако трябва - но той ще живее.

Преди скок - виждам хората долу и даже не зная

как успяват за своите дребнички грижи да плачат,

да живеят във клетка - когато над тях е безкраят...

"Приготви се за скок!" - Аз отдавна готова съм. "Скачай!"

Ако дълго си търсил брега над пустинята водна -

свойто щастие виждал си ти в светлините на кея,

как ухаят цветята сред черната угар безплодна,

как е скъпа земята, когато си падал към нея!...

...Аз вървя по въже! Зная как ще преглъщам вика си,

аз умея да падам - и после да ставам умея!

Застраховам не своя живот - застраховам страха си,

за да мога до края готова за скок да живея.

 

1983 г.