Сигурно сте гледали рекламата, в която се редуват кадри на сладко момиченце, жени в странни дрехи, мляко и въпроса "Може или не може, Стефче" млякото да е на 6 месеца и да е същото като прясното. Стефчето възкликва с глезен глас "Това да не е мандра", но е бързо убедена, че половин година е нищо работа и вкусовите качества си остават все същите.
Ако пък не сте попадали на нея, още по-добре: поздрави към всеки, който не стои пред телевизора. Споменавам я, за да се възползвам от нечия идея и да разкажа моята история. А тя е за хляб и мляко.
Всичко започна със сриването на турската лира. Тя повлече крак и ние тръгнахме... И докато преди посещавахме тази цветна, огромна и вкусна държава само за почивка, море и летни емоции, сега станахме редовни. Така започнах да виждам нещата в друга светлина. То даже не е светлина, а вкус. Всичко се завъртя около хляба и сиренето, това е положението. И започнах да сравнявам.
Защо нашето мляко стои по шест месеца в хладилника без да се разваля, защо сиренето, с което се гордеем, „изчезва“, поставено във вода? И защо в крайна сметка повечето наши храни са откровено безвкусни, когато започнем да сравняваме?
Ще говоря само и единствено за традиционни български храни, за тези, с които се гордеем от години. Нямам намерение да правя паралели свързани с икономика, потребление и т.н. Та аз съм само една редовна хранителна и мол туристка, нищо повече.
На която, обаче, се случват интересни неща. Една пекарна за хляб в Лозенград ме върна в детството ми, само с мириса си. Работниците там сигурно ме помислиха за луда, защото дишах с пълни гърди и за малко не се разплаках. Припомних си големия, кръгъл хляб, който ме пращаха да купувам, когато гостувах на село. Къде е той сега? Ще ви кажа – в Турция. За съжаление, там са и още много наши храни...
Защо те могат да запазят добрите традиции, да не прибавят химия там, където не е необходимо, да произвеждат чисти, вкусни и качествени храни, а ние – не?
Защо трябва да пътувам, за да се докосна до българския вкус от миналото?
Аз имам отговор, който е свързан с лакомия, но от друго естество, не като моята за хляб и сирене.
Зная и част от вашите мисли, в които си казвате, че съм открила едва сега „топлата вода“. Не, сега открих водата в млякото и на други места, където не ѝ е мястото.
Прозрението, че никой не е по-голям от хляба ми дава увереност да пиша по тази уж проста тема. Затова ще кажа: „Не Стефче, не може!“ Искаме срещу парите си да получаваме качество и вкус.
Не визирам никоя фирма, производител и дори крава. Те са невинни, а ние сме наивни. Така се оказва в крайна смета. Преди пътувахме по света, за да търсим култура, а сега храна.
И накрая в своя защита ще кажа, че тежа 51 килограма и дори не ям много.
