Кога излизаме на барикадите и кога си стоим на топло пред телевизора?

Тези дни в социалните мрежи се носи максимата, че българинът е Facebook патриот. И е много вярна. Докато над 20 дни български майки, на едни „уж” болни деца, спят и стоят пред Народното събрание с искането за оставката на един министър, 50 града излязоха на един „уж платен” протест.

София, Благоевград, Варна, Бургас, Велико Търново, Хасково и много други градове, затвориха пътища, магистрали и кръгови кръстовища с всевъзможни искания. От оставка на цялото правителство, до промяна на цената на гражданската застраховка. Успоредно с тях се намесиха протестиращи против новия закон за религията, а от другата улица излязоха майките на деца с увреждания. Много хора, много желания, една цел- промяна.

Какво е обаче промяната?

Тя е пътят от това, което е днес, до това, което би могло да бъде утре. За съжаление за българите път няма, да не говорим за промяна. Един и същи живот, едни и същи управляващи и едно и също ежедневие: бедно, сиво, еднотипно. Не, може би единственото разнообразие е лавинообразното увеличаване на всевъзможни стоки и услуги, за сметка на бавното, и дори незабелижимо, увеличаване на минималната работа заплата, минималната пенсия и всички останали минимални неща, които ни вълнуват.

И докато видимо промяна няма, протести има. За едни протестите бяха платени. За други това били хора, които не разбрали, че гражданската щяла да се вдигне съвсем малко. За трети горивата били проблем, но не искали оставка на правителството. Може би темата за самите горива беше първостепенна в това, да има протести. Българинът не се вълнува от протестиращи майки или гладни пенсионери. Той обича да стои пред телевизора или пред компютъра и да дава палци или коментари на тази или онази инициатива. Когато обаче ножът опре до кокал и започва дадена идея да му бърка в джоба, то той излиза на барикадите. Чул от някъде, че се вдига бензина, пресметнал, че ще му излезе солено, запалил колата и тръгнал към магистралата. Да протестира, за да не дава!

През останалото време обаче той не се е замислил, че вече е дал, и то много. В България не е скъпо само горивото, нито гражданската застраховка. Скъпи са наемите, скъп е тока, водата, топлофикацията. Скъпа е храната, дори по-скъпа от качеството й. Скъп е животът, който така и така не можем да си позволим. Рано или късно обаче, българинът, глух за тази скъпотия, чул за бензина и отишъл да се бори да го намалява. Дано падне, че пак да си се вози.

Протестите не могат да бъдат платени, защото те отразяват същността на българина, неговата неподкупност. Човек, който не се интересува от другите, не може да бъде купен, защото той така и така не се интересува от чужда кауза. Гледа само себе си, не приема друга гледна точка. И това ще е до тогава, докато същият този българин не осъзнае, че трябва да иска промяната като цяло, а не понижаването, като цел.

А промяната идва от всичките протести, заедно, обединено и на едно място. Протестите на всички малки и големи хора, които искат едно нещо, а трябва да се стремят към много неща. Защото животът не е Facebook. Там патриотите са много, в реалния живот са малко, та дори и ги няма!