X
 
 

Писмо до (дядо) КОЛЕДА. От една учителка на деца в четвърти клас

Още от автора

Все пак реших да ти пиша. Писма пишат не само децата, а и нали всъщност всички сме пораснали деца? НЕ ЗНАМ ДАЛИ СЪМ ВЯРВАЛА ТОЧНО В ТЕБ ИЛИ В ОНОВА Голямото зад теб, което наричаме Коледна магия и Коледен дух? Каквото и да си, се радвам че съществуваш, поне в един месец от годината. /Трябва да внимавам за запетайките! Вече се изпитваме на тях и проверявам текстовете на децата. А какъв по-голям гаф, ако Госпожата греши?.../ Искам да Ти благодаря, че отново ме накара да уча и да обучавам по-малки от мен човеци. С тях, за да ни е по-лесно по математика се разбрахме, че приемаме какво е тя всъщност: „Може да ни научи как да прибавим Щастие и да извадим Тъга, да умножим Успеха и да разделим Нищетата и още – Няма Проблем без Решение.” И ако гледаме на живота като на задача за четвърти клас, непременно ще стигнем до верен отговор!/ Е, може и с малко помощ.../

По литература ни изпрати да разсъждаваме над съдбата на дървената кукла Пънч точно сега!.../ който е отварял учебниците на новите деца, знае че Пънч е кукла на конци в един театър./ Дотегнало му кукловодите да решават всичко вместо него и решил да среже конците и да избяга в цветната градина. Успял. Нямало ги удобствата – студ и корени вместо пържоли за храна. Пънч загинал в снега, но с усещането че е свободен и над него поникнало цвете... Разсъждаваме и пишем в тетрадките дали Пънч е бил щастлив? Само Валя изненадващо казва: „Бил е раздвоен в чувствата си!” За Крис и Никола отговорът е очевиден и прост. Поразсъждавахме какво ли би станало, ако всички които се чувстват кукли на конци, трябва да вземат решение за живота си. Дали страната ни ще се превърне в голяма градина с прясно израснали цветя, дали ще има просто една леха, или ще има тук-там самотни стръкчета. И ако е цяла огромна градина, дали пък ще има още театър с кукли на конци, дали ще има деца, които да се грижат за градината, а дали ще има кой да пази децата?...Времето ни притиска и трябва да минем на други теми и уроци, но внезапно си спомних, че на същата възраст в училище имахме открит урок по български език. /Обожавах учителката си./ В приказката беше намесен отрицателен герой- злият вълк. Тя ме вдигна, за да говоря за поуките. Аз обаче, съвсем спонтанно в „програмна реч” защититих вълка за самотата му и неразбирането към него. Тишината беше смущаваща. Дадох си сметка, че може би правя нещо нередно, което може да злепостави любимата учителка. Наведох глава и седнах. Оказа се, че сме получили две шестици – за нестандартно мислене и подход към материала. Отдъхнах си. Децата и сега са най-честните същества на планетата. Видях едно такова до себе си. Какво ли му готви Съдбата?...С децата учим и поговорки след всеки текст. Едната беше нова за мен: „Къртицата не може да научи орела да лети...” Ето, за тези уроци Ти благодаря. Усещам понякога, че си в клоните зад заснежения прозорец, който осветява думите ни.

Е, вече съвсем лично – Ти всеки декември се опитваш да отчупиш нещо от мен. Така ли ме проверяваш? Бедро, таз, ябълка, раменна лопатка, три ребра, пръст на лява ръка... Искаш вероятно да проверявам близките и приятелите си, които в най-големите виелици и класически ледове преминаваха Балкана от 5 града на страната, за да ме видят жива след изпитанията. Един мъж се превръщаше в снежен човек под валящия сняг, когато не го допускаха, същият който написа: „Траекторията на твоите чувства, докасва мислите на моите окръжности и ги превръща в допирателни.”...Когато миналата седмица Ти за пореден път ми изпрати кратка „телеграма”, защото Те бях забравила наистина, паднах лошо и едва стигнах до децата, защото ме очакваха. Сега се развървявам, но Той ми изпя /леко фалшиво/ „Зайчето си наранило лявото краче...” и май травмата в коляното отшумява... Благодаря Ти, каквото и да си!

Благодаря Ти и затова, че ме избра да бъда в „Комитета по посрещане и изпращане” на забележителни българки – Дани от Берлин, Светланка от Дюселдорф, Ани от Рим, Роси от Бра, Ваня от Мадрид, Наси от Атина, Вера от Нюрнберг, Вили от Париж и още и още от Лондон, Тенерифе, Монреал и къде ли не. Вчера с Ирина от Оренбург имахме необичайно утро - посрещнах я по тъмно на автогарата. Имахме час и половина само за най-важните неща – „Березовая” и шпроти, плюс нес кафе. Липсваше руската салата, но часът беше толкова необичаен, че за пълно меню не може да се мисли. Изпихме по напръстник за „незабравата”... и потеглихме всеки по задачите си.

В таксито си повтарях думите на една велика жена, Одри Хепбърн, която свързвам с филма „Край златното езеро” /ако не греша, но то си е мой спомен/:

„ - Много ли е нужно, за да си щастлив?

- Да, много, цял един друг човек!”

Е, това беше. Може би последното ми писмо! Благодаря Ти! Изпрати на Крис чехли, че ходи бос по пода, на Никола - нов коректор, че много силно натиска и ги похабява, на Валя – несесер с принцеса отпред, а на моите деца - здраве, светлина и когато станат големи хора, нека няма вече театър с кукли на конци, за да не сме се превърнали в градина, която само да поливат ...Моля Те!

Божидара Димова - Една българска учителка по всичко за деца в ІV клас