Азбучник на българския хаос: АБСУРД

„Азбучник на българския хаос” представлява поредица от коментари на писателя Калин Илиев, чиито наименования следват последователността на буквите в българската азбука. Подобен подход има амбицията да очертае максимално широк кръг от теми, като открие тяхната енергия и взаимовръзки в контекста на буквите, думите и словото като цяло.

 

Едва ли има човек, който поне веднъж в живота си да не е възкликвал: „Това е абсурд!”.

Теоретиците определят като „абсурд” неестествените, невъзможните, недопустимите неща. И още – ситуация между човека и света, в която човекът търси яснота, а светът остава безмълвен и неразбираем.

В случая разглеждаме абсурда като едно от понятията, които определят българския хаос, който днес е извън всякакви граници, а абсурдът е превърнат в норма. Нещо повече, когато чуем: „Това е абсурд!”, с надежда се взираме да видим точно обратното, да видим нещо нормално. Именно защото днес, повече от всякога, живеем в света на абсурда. Поради ограниченото време ще илюстрирам думите си само с по един пример.

Сред водещите световни автори на абсурда се открояват трима – Франц Кафка, Самюел Бекет и Йожен Йонеско. В пиесата „Носорози” на Йонеско например хората се превръщат в подивели животни, които препускат по улиците на Париж и унищожават всичко по пътя си. Според критиката тази гротеска е изобличителна сатира на фашизма. Но дали това отговаря на истината, или авторът напипва симптомите на подобни метаморфози във всички времена, включително и днес?

Преди време си наложих да изгледам на телевизора предизборен форум на партия ГЕРБ. Провеждаше се в зала „Армеец” и на него присъстваха множество членове на партийните структури от цялата страна. На сцената, осветени като нереални персонажи от „Латерна магика”, подскачаха и ръкомахаха лидерите на горепосочената партия. Езикът на тялото им беше красноречив: енергични движения, резки жестикулации, блеснали погледи. Срещу тях се бяха облещили притихнали, онемели от зрелището хиляди техни фенове. В началото всичките тези хиляди бяха индивидуалности. Но колкото повече попиваха излъчваната от сцената енергия на екзалтацията, толкова повече тези индивидуалности се обезличаваха, докато постепенно се превърнаха в човекомаса. Ноздрите им се разшириха и започнаха да треперят, очите им запламтяха с познатия бяс на хора, напуснали себе си, телата и раменете им се присвиха, ръцете им се сгънаха в юмруци. Залата започна да вибрира, дочу се ръмжене, сякаш предстоеше да се появят носорозите на Йонеско. Нямаше никакво съмнение, беше необходима само една взривоопасна команда и хилядите човеци-маса бяха готови да препуснат по улиците на София, да пометат всичко пред себе си.

Подобни са гледките от демонстрациите, митингите и на други партии от последните трийсетина години. Всичките до една – абсурдни, гротескни инструменти на хаоса. Напълно в тази диаболична стилистика са се провеждали предизборните кампании с Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина, описани от Алеко Константинов.

Разбира се, не само в България хората имат вграден код, който за миг може да ги превърне в тълпа, в абсурдно оръдие на хаоса. Неслучайно автори като Елиас Канети, Хосе Ортега и Гасет и други изследват тези процеси.

Това, което различава българския хаос от този на другите европейски страни, са два много важни момента. Единият е традицията при спазване на законите и съпротивителната сила на обществото. Другият обаче, и той е на първо място, е личният пример, който дават лидерите, така нареченият елит.

Какъв обаче е личният пример на мутра с физиономия на селски хитрец, който самодоволно се е излегнал в бял кожен фотьойл на сцената на зала „Армеец” и се наслаждава на властта си върху хилядите свои фенове?

Ето, от тези хора трябва да започнем при демонтажа на абсурда и борбата с хаоса. От пълното им заличаване в обществения живот, така, че не само ние, но и поколенията след нас да ги забравят за винаги.