X
 
 

Реквием за българската армия

Още от автора

Запознахме се във влака. Дядо Георги пътуваше за София, където му предстоеше сърдечна операция в голяма болница. Пътувайки, от дума на дума, той ми разказа, че е служил като старшина в артилерийско поделение по време на Втората световна война. Отговарял за конете, които в онези далечни времена се използвали като теглителна тяга за транспортиране на оръдията. Почти се разплака, докато ми разказваше с треперещ глас за любимият му боен кон. Той бил толкова силен, че можел да дърпа сам най-тежката гаубица. Но конят бил вече стар и дошло време да бъде изпратен на заколение. Старецът по трогателен начин ми описа как за последно го подковал. Приближил се до него, погалил го по гривата и очите му се напълнили със сълзи, защото животното го гледало както винаги с доверие. Как му се искало точно този път той да се усъмни, да се дръпне рязко настрани и да побегне накъдето му видят очите. Но това бил боен кон, дисциплиниран, свикнал да се подчинява на всяка команда, та било то и обричаща го на смърт. Тръгнал тихо и покорно след него. Тихо, защото дни преди това бил разкован. За последното му пътуване към кланицата военните преценили, че подкови не са му нужни. Но дядо Георги искал и в последният си път, в последните си крачки живот конят да бъде истински боен кон и да се чува, че стъпва по земята. Че си тръгва! Затова на своя глава, без знанието на командира, го подковал с най- хубавите подкови. И го повел, слушайки зад себе си стъпките на коня по плаца.

Стъпките му вече се чували ясно, отсечено, гордо, като на кон, който минава на парад. Но много самотен бил този парад - без фанфари и салюти, без строени армейски редици. Били само те двамата - достатъчни един за друг, за да си дадат кураж и достойнство в този миг на раздяла. Конят бил предаден в кланицата. Преди да го предаде на касапите, ръката на старшината за миг трепнала. Потрепнала и гривата на коня, разбирайки какво се случва. И нищо повече - двамата останали по воински, сурово безмълвни. Но сякаш звукът от подкованите копита на коня, който отеквал с глухо ехо, казвал всичко неизказано. Стъпките на коня до последно не трепнали, до последно се чували на влизане в кланицата - все така ясно, отсечено, гордо, като на парад....

...Неусетно влакът пристигна на Централна гара. Дядо Георги стана, изпъна дрехите си, стисна ми силно ръката и излезе от купето. Смаян от въздействието на разказа му, не намерих думи за раздяла. Безмълвен, гледах как, въпреки преклонната си възраст, с изправена стойка, ветеранът вървеше по перона и стъпките му отекваха като маршов строй...Старият боец отиваше в болница – с разбито сърце, за една последна битка с живота и смъртта!