За мълниите и хората

Когато вали страховито като този юни, ме побиват тръпки заради светкавиците и гръмотевиците. Нещо атавистично се събужда – страх от стихиите и признанието, че природата винаги е по-голяма от нас и ни наказва все по-сурово за безгрижието, с което я пренебрегваме. По телевизията казаха, че в едно от денонощията са паднали 250 мълнии за 5 часа!!! Човек загина в беседка в Люлин...Съседи са били на раздумка... нелепо! Като 8 пъти гръм да те удари и да оцелееш. Дали преследват мълниите?! Що за жребий? Аз лично се спотайвам, защото съм ходеща мишена с железата в мен...

Сега, след толкова години си припомням случай, останал в подсъзнанието ми. Работех във филхармония в град на 400 км от столицата. Приятелката ми беше прекрасна флейтистка. Ходехме си на гости, както беше обичайно за безметежните времена преди години. Правеше ми впечатление, че момиче с дълги черни коси винаги стои на прозореца срещу къщата, която посещавах. Веднъж попитах за странното момиче и Виолета с тъга ми разказа за невероятната му съдба. Преди абитуриентския бал то се подготвяло вкъщи. Съседите били поканени за изпращането. Трескава подготовка във всички посоки. То си сложило метални ролки на главата, за да са по-вълнисти косите и да изглежда празнично. Внезапно се разразила страшна буря. През отворените прозорци се виждали свирепи светкавици, последвани от гръмотевици. В стаята връхлетяла кълбовидна мълния. Огненото кълбо се залепило за металните ролки и изпепелило каквото могло преди да отлети, разграждайки енергията си. Вик на ужас, кратки искри, пукот и пълна тишина! Резултатът – припадък и след него онемяване. Дълги месеци на невнятност, бавно приспособяване към света на живите. Бегли спомени за най-близките и пустота... В началото я посещавали, после я забравили.

Като близка съседка, Виолета се чувствала длъжна да посети Момичето и се чудела какво да занесе като подарък. Незнайно защо към цветята и сладкишите прибавила тесте с карти. Момичето внезапно се озарило и проявило интерес към подаръка. Започнало с трескави пръсти да опипва картите и да изразява с гримаси някакви чувства. Започнало да подрежда различни конфигурации и да се опитва да издава звуци. Всички били запленени от гледката и неочакваната радост, която предизвикала находката. След дългата апатия на Момичето, родителите се просълзили от радост, че виждат жива реакция. Виолета си тръгнала с усещането, че се е случило нещо добро в страданието...

След време с изненада узнала, че Момичето се прочуло с дарба. Върволици от хора от разни краища на областта идвали и търпеливо чакали пред вратата на съседната къща. Майката се научила да „превежда” езика на детето си. А се случвало ето така: гостът влизал, Момичето го прегръщало и взимало ръката му. Държало я известно време и след като гостът изричал въпроса си, изваждало със затворени очи карта от тестето – там бил отговорът. Понякога с повече от една карта. Рисувало с ръце знаци, които само майката разбирала. И произнасяла думите. Хората вървели и вървели...оставяли кой каквото реши, а Момичето на всекиго давало по ръчно изрисуван лист – със Светкавица! Да не забравят! Да научат! И да не смятат, че земята е повече от небето!

Веднъж, с напредването на годините, приятелката ми решила отново да посети Момичето и на свой ред да зададе въпроса си. Момичето я прегърнало, задържало ръката й и не дочакало въпроса – извадило картата и майката превела – две момичета и мъж отдалеко! Скоро! Получила своята светкавица за спомен...

Видяхме се ненадейно след 30 години, благодарение на внезапна среща на бул. „Мадрид”, току на пешеходната пътека, едва разпознавайки се. Уговорихме си среща и беше дълъг дълъг следобед, като преди десетилетия. На тръгване, тя разтвори портфейла си и извади листче в ламинат. Каза ми:” Ти разбираш от тези неща. Няма да ми се смееш, че го пазя! При всяка буря е до мен!”

Освен двете момичета са налице две внучки. А съпругът е от Самоков!