Светла й памет на българската журналистика

Още от автора

Давайте да я закриваме тая българска журналистика! Лично ще започна да копая преди и аз да бъда ритуално закопана редом със своите колеги. Някога в училище ни учеха какъв престиж е било през вековете да бъдеш журналист. Честта да упражняват тази професия са имали само хора, които са се ползвали с висок престиж в обществото и са притежавали изключително висок ценз на образование. Имайки това предвид, днес смело можем да кажем, че съществуват повече драскачи, отколкото журналисти, а стремежът към спазване на всякакъв етичен кодекс в професията за съжаление все по-често отсъства.

Въобще не е трудно да се уредиш като драскач – с мизерните хонорари и медийни зависимости, не съм сигурна колко от адекватните, талантливи и способни млади хора изобщо някога са обмисляли да поемат нелекия път на журналиста. Тези пък, които са го избрали, вероятно в последната седмица си блъскат отчаяно главите и преглеждат сайтовете с обяви за работа, защото се чувстват омерзени от своеволията на свои колеги, или, в случай, че бъдат следващите отстранени, защото просто искат да изпълнят своя дълг към обществото, към своите баби и дядовци, и задават правилните въпроси.

Кому са нужни журналисти в България? За какво й е на Българията журналистика? Изобщо можем ли да говорим за журналистика в страна, която заема 111 място по свобода на словото и в която основните медии са собственост на “бизнесмени” с неясен бизнес? Има ли журналистика в страна, в която се упражнява натиск и се репресират журналисти, които имат смелостта да не кимат послушно с глава, а да зададат необходимите въпроси? Наистина ли тук говорим за журналистика – в страна, в която медия отказва да излъчи разследване на свой журналист, защото работи усилено с месеци, за да разкрие престъпна схема в основна държавна агенция, която злоупотребява с парите на обикновения данъкоплатец?

Някой бие журналистите ни, пали им апартаментите, колите, извежда ги от домовете им с белезници пред очите на децата им и всички, абсолютно всички си мълчат. Все едно е нищо. Сякаш е нормално. Тук-таме някой цъка недоволстващо с език. Забравили сме явно защо тези хора са толкова важни за обществото ни. А тези хора буквално рискуват живота си в името на съвестно свършената работа. Единици са, така е, но все още ги има. За съжаление обаче не знаем колко дълго още ще ги има – събитията от последните дни показват мрачните времена, в които живеем.

Има обаче и лесен път – пътят на кафявия журналист. Учудващо е доста предпочитан. Тия, които го избират традиционно са послушни безволеви създанийца, дребни душици, които срещу поръчка от шефа и някой друг лев са готови да скапят живота на когото им се отдаде възможност. Готови са дори да нарушат законите само и само да постигнат целта си. Тези хора нямат капка свян, но гордо наричат себе си журналисти. Те, кафявите драскачи от кварталните мазета, имат претенции за трима и наглост за петима. Лесно е да си такъв – осигурени са ти сигурност и стабилност, пък какво като си зависим. От теб се иска просто да пишеш когато ти се каже да пишеш и най-вече – за каквото ти се каже да пишеш. Теб не те вълнува дали обществото иска и заслужава истината, теб те вълнува да провокираш, да унижаваш и после да си прибираш в джобчето жълтите стотинки, за които го правиш.

Така и така на заетите в журналистиката не ни останаха пари, за които да работим, дайте поне да работим за честта, а славата ще дойде с нея. Колкото и кафяв цвят да добиеш, пари няма да изкараш. Сега обаче е времето да бъдем единни и да защитим тия от нас, които през годините защитаваха не само своята чест, но и честта на българското общество, което имаше нужда от тях, за да бъдат проводник на истината за него. Днес те отчаяно се нуждаят от нас, от тия, които се учихме от тях, от тия, които гледаха по телевизията, четяха във вестниците и слушаха по радиото. Днес са те, а утре ще сме ние. А всички тези репресии са тихият път към гробовното мълчание, което ще настъпи. Удобно за едни, убийствено за други. Моля ви, не забравяйте, че не винаги тишината означава спокойствие.