X
 
 

Вече не останаха идеали за осребряване

Още от автора

Още от времето на Алеко Константинов всеки средно амбициозен циник у нас ще ви каже, че най-трудното в тоя живот е да осребриш идеалите си. Постигнеш ли го, после – пей сърце. Това е големият кахър и на един от героите на Щастливеца в „Разни хора, разни идеали”:

„Ето, тамам сега му е времето, ама на, кураж липсва! Сега да има някой да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт, че аз да те науча тебе какво се вика келепир. Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене...”

И сега, като чуя някой държавник или политик да ми говори патетично за национални идеали, започвам да се чудя в коя „солунска митница” се е прецелил. „Патриотизмът” у нас се е превърнал в доходен бизнес. Стига да имаш /или да ти дадат/ достатъчно пари и байряци, като нищо ще докараш България на три морета, па макар и само на приказки.

Доста добра котировка имат и социалните идеали - те се осребряват още по-лесно. Влизаш в БСП или някоя от нейните сателити, ставаш активист, разпъваш по площадите лозунги от рода на „По-високи заплати, нормален живот” или „Да спрем ограбването на народа”, и си готов. Ако крещиш достатъчно силно, за година-две ще станеш я депутат, я важен фактор в партията си. Дори може да поискаш извинение от Цецка Цачева за това, че по време на предизборната кампания за президент цитирала някого с известната фраза: „Който на 20 години не е бил социалист, няма сърце. Ако и на 40 години си социалист - нямаш мозък.” Пък ако някой ден партията ти да дойде на власт, направо си ударил джакпота...

Имах късмета /добър или лош – според гледната точка/ първите си 30-тина години да ги изживея в т.нар. социализъм. От детската градина, та чак до студентската скамейка ни възпитаваха, че идеалите са най-важното нещо в живота. Учеха ни, че капитализмът е лошо нещо, защото се основава на експлоатацията на човек от човека. При комунизма обаче нямало да е така...

За разликата между социализма и комунизма имаше дори „научна” обосновка. При социализма, като предшественик на комунизма, разпределението на благата ще е: „От всекиго според способностите, всекиму според приноса”. При комунизма обаче производителните сили щели да се развият толкова много, че принципът щял стане: „От всекиго според способностите, всекиму според потребностите”. Демек – можеш, не можеш, работиш, не работиш, получаваш каквото и колкото ти е необходимо. Идеал Петров! Тогава защо да се напъваш да можеш и да работиш?

Отстрани вероятно е било очевидно, че такъв обществено-политически строй не може да просъществува дълго. Но отвътре, сред нас, не беше така. И за хората, които бяха се приспособили към този строй, той изглеждаше вечен.

Месеци преди уж демократичните промени у нас на 10 ноември 1989 г. ме изпратиха от редакцията /б.а. – тогава вестникът беше орган на БКП/, в която работех, в едно от ловните стопанства да напиша материал по повод Десетдневката на гората. Оказа се, че като мен на мястото бяха изпратени още десетина колеги от региона. Само аз пристигнах с личната си кола на изходния пункт. По-късно разбрах защо другите дойдоха пеша – оказа се, че традиционното събитие винаги е имало алкохолен градус. Домакините ни разходиха с микробус из голяма част от ловното стопанство, показаха ни най-важните дейности и накрая ни откараха до ловната хижа. Тя била едно от местата, в които често отсядал другарят Тодор Живков, когато тръгнел на лов. В сградата дори имаше отделен кабинет за него. Беше малка стая с бюро и лавица, на която стояха само „трудовете” на Живков - тогавашния „пръв партиен и държавен ръководител”.

Признавам си, бях силно впечатлен от ловната хижа – красиво направена, не бях виждал такава до този момент. Поканиха ни в столовата – цялата в мебели от истинско дърво. Голямата маса беше отрупана с ястия и питиета, за които дори не бях чувал. Шефът на ловното стопанство предложи първо да ни разкаже какво са свършили през годината и после да минем към веселата част.

Тогава нямаше диктофони, за това си извадих тефтера и започнах да си записвам съобщената информация. Повечето от колегите ми не си направиха този труд – явно знаеха, че същността на събитието е в почерпката, а не информацията. Един от тях обаче направо ми отнесе главата с поведението си – започна да посяга към отрупаните чинии с ръце и да тъпче храна в устата си. На всеки 10 минути показваше на сервитьора, че чашата му е празна. Като се оклепа с мазнина, изтриваше усните си с опакото на дланите си, а после изтриваше ръцете си със салфетки... С домакините се държеше свойски – сякаш ядат и пият заедно от заман време.

След има-няма половин година дойде 10 ноември и какво да видя – тоя „колега” започна да издава първия антикомунистически вестник в региона. От най-черния вид и с най-цветистите епитети към ония, които доскоро управляваха страната. Едва ли не е бил таен дисидент...

След това покрай професията си видях още много хора, които опитаха да използват идеали за трамплин към властта и парите. Много по-алчни и безпардонни. Но този лапач го запомних за цял живот. Той промени представите ми за човешкото достойнство за цял живот.

А идеалите за осребряване у нас стават все по-малко и са на път да изчезнат. Наивниците обаче – едва ли.

Как да направиш незабравим рожден ден
Как да направиш незабравим рожден ден

Всички знаем колко важен може да бъде рожденият ден на любим човек, защото независимо от връзката (партньор, майка, баща, син и т.н.) искаме този...