Празничното посрещане на един зет

Още от автора

Гришата стоеше на вратата на своя дом, своята крепост. Но в този момент се усещаше като безпомощен и забравен, сляп самуилов воин, загубил и едноокия си водач. Крепостта беше превзета.

Имаше лошо предчувствие какво ще се случи, но всички граници на очакваното бяха преминати. Краят. Финито. Репутацията му на точен пич, един от мъжкарите, бивш полицай... Всичко отиде на майната си. Край. Щеше да влезе в кафето, да се запъти към масата на приятелите си и всички да млъкнат, защото е ясно за какво са си говорили до този момент. "А, здрасти, Гриша", щеше да каже някой и после щяха да продължат да мълчат и да не го гледат. Беше здраво копеле, с име, и сигурно щеше да мине малко време преди някой открито да пусне бъзик или откровено да се заяде. Не, най-вероятно Ваньо, като най-близък сред приятелите, първо щеше да се опита да го попита насаме. Така или иначе, резултатът щеше да е един и същ - срам. Безкраен срам, в който предстоеше да потъне и никога да не се измъкне.

"Мама му де*ба, как така..."

Егото на Гришата беше близо до състояние на свръхнова - толкова масивно до този момент, фаталният удар по самата му структура означаваше разпад под собствената му силна гравитация и взрив от шумни емоции. Застаналите пред вратата му двама души щяха да пострадат психически и физически, както и жена му вътре. Тя със сигурност е знаела за това. СЪС СИГУРНОСТ. Материални щети и повредените слух и съзнание на съседите също щяха да са сред ярките следи от свръхновата. Той вече дишаше тежко, когато погледна Елена.

Дъщерята на Гришата знаеше чудесно какви процеси е породила у баща си. Без да полага усилия, напълно естествено, тя отложи свръхновата, както го беше правила много пъти - с безизразен момичешки поглед от големите й очи, леко накланяне на главата наляво и като постави едната ръка на кръста. Едновременно приканване и заплаха - "Хайде, ако ще беснееш, но после си тръгвам и може и да не ме видиш повече".

Гришата беше загубил битката още преди самото й начало. Както когато му съобщаваше, че излиза и не мисли да се прибира до други ден, че Purple са музика за старци, че няма да кандидатства право, че заминава за чужбина ... Беше много похвално, че въпреки тази суперсила, с която много други дъщери злоупотребяват до безкрай, Елена някак си не се бе превърнала в лош и разглезен човек. Гришата често повтаряше на себе си и околните, че в крайна сметка е отгледал добро и умно момиче.

До точно този момент ...

- Ами, хайде ... Welcome - бившият полицай се наведе и целуна дъщеря си по бузата. После стисна ръката на нейния спътник.

- Rick, it's so nice to finally meet you - каза Човекът пред вратата.

Гришата отговори с неопределено изхъмкване. Отстъпи, изчака гостите да влязат и ги последва. В антрето те получиха далеч по-емоционално посрещане от жена му.

- В кой месец си - попита дъщеря си, докато четиримата влизаха в хола. Центърът на стаята бе зает от подготвена за празнично посрещане маса. Значимият въпрос бе зададен, като че се отнасяше до това дали гостите ги е наваляло навън и искат ли чехли.

- В седмия - отговори Елена със сходен патос, докато насочваше приятеля си къде да седне.

- Е, хубаво, че разбрахме преди да се роди. Как изобщо те пуснаха да летиш - Гришата не мислеше да чака отговор на въпроса, а и дъщеря му знаеше, че няма смисъл да му го дава. Баща й се беше вторачил в дисковете си.

- Питай го, слуша ли Пърпъл, Зепелин, Дорс?

- Не ги слуша.

- Мога радио да пусна, или пък телевизора.

- Може и просто да си говорим.

Точка. Гришата не възнамеряваше да си говори с никого. Премина през салатата, кокошката с картофи и бисквитената торта, неопределено вторачен в дъщеря си и неканения гост, мислейки за срама. Това беше краят. Хората по шпионките и балконите със сигурност са ги видяли и докато те си вечеряха, новините се разнасяха в махалата. Вече и до магазинът нямаше да може да отиде. Позор. Точно на него да се случи. Дали да не се изнесат?

"Еб*ти капута. Дори ей така, от едното уважение, не изпи една ракия, ами само я пробва. Не му била харесвала."

Жена му на Гришата компенсираше максимално пълното мълчание на съпруга си. "А Рик какво работи?", "На Рик да не му духа в гърба от климатика?", "Как се казваше... Ъъъ ... Do you want more?", "Вярно че за няколко дни, ама няма ли да ви е тясно в твоята гарсониера? Ех, как нямахме пари навремето за нещо по-голямо.", "Какво ти казват докторите?", "Ама вие как всъщност се срещнахте?", "И ти сега вече със сигурност ще вземеш гражданство ..."

Елена отговаряше на майка си усмихнато и подробно на български, после превеждаше въпросите и отговорите на английски. Онзи само кимаше.

Всичко продължаваше агонично дълго. Постепенно пълният крах и отчаяние на Гришата се превърнаха в сюреалистично усещане. Той левитираше във времепространството, седнал на стол до собствената си излишно отрупана маса, тотално изпразнен от смисъл и друго съдържание, като изключим един единствен повтарящ се в съзнанието му въпрос - "Е, верно ли тоя негър е надул корема на дъщеря ми?"