X
 
 

До винаги, дон Диего!

Още от автора

Вездесъщият си прибра дон Диего Армандо Марадона. Не знам защо.

Вероятно защото му завиждаше, че той успя да се превърне в Бог от плът и кръв още тук, на тази проклета земя. Вероятно защото искаше да ни напомни, на нас, обикновените простосмъртни, че цената на това да бъдеш олицетворение на човешкото и божественото все някога трябва да се плати.

Вероятно за да ни каже, че Божията ръка държи едновременно живота и смъртта; огромния възход и смразяващото падение; натрупаните грехове и чакащите зад ъгъла изкупления; преглътнатата болка и споделеното щастие; невижданото съвършенство и непреодолимите пороци… И че именно в това се крие нейната магнетична сила, попарила англичаните на онзи четвъртфинал в Мексико – да обединява противоречията в едно непротиворечиво, хомогенно, естествено, неприемливо и непонятно за мнозина единство.

Месията винаги носи в себе си както светлината, така и тъмнината. Той е като Ин и Ян – те се противопоставят един на друг, но всеки от тях съдържа в себе си зародиша на противоположния символ.

Отказвам да говоря за дон Диего в минало време, защото той е нещо повече от мит, дошъл неслучайно при нас. Няма човек на тази планета, свързан или не с футбола, който да не е чувал поне веднъж името му или да не знае за него. Марадона е и ще си остане легенда дори за онези, които никога не са го гледали

– като мен. А онези, които са, трябва да се чувстват избрани, щастливи и привилегировани до неузнаваемост.

Няма смисъл от статистики, сравнения, ненавременна патетика или скръб. От подробно обяснение, фактологично изложение и дълбокомислен анализ на неповторимите моменти в кариерата на дон Диего и неговите най-обикновени, човешки слабости. Това вече е написано, изговорено, пресъздадено в статии, книги и киноленти. Струва ми се, че едно е ясно за всички ни – топката никога не е и няма да бъде докосвана от такъв гениален играч.

Като стана въпрос за коженото кълбо… След своя последен мач, изигран за Бока Хуниорс на „Ла Бомбонера“, Марадона застана пред микрофона, подготвен специално за неговото сбогуване с играта. В това емоционално обръщение към футбола, хората и себе си, дон Диего каза, перифразирам: аз знам къде съм сгрешил и ще си платя цената, но топката не може да бъде виновна… И после се разплака като малко дете.

По-достойна мъжка изповед в света на спорта лично аз не съм чувал и виждал никога. Тя ни кара да се замислим. Колко от нас са готови да носят кръста си по своя път, без да обвиняват съдбата, другите, Вселената? Колко от нас са готови да поемат вината върху себе си, за да останат непокътнати свещените неща, които осмислят живота им? Колко от нас са готови да не крият емоциите си и да признаят своите слабости? Колко от нас са готови да бъдат честни със себе си? Който е безгрешен, нека пръв хвърли камъка…

свят на пандемия – свят, орисан да носи маски, които закриват лицата ни – трябва да вземем пример от Диего Армандо Марадона. Той така и не сложи маска до самия край, не се скри зад нея. Имаше смелостта, достойнството и силата да застава с лицето си пред нас точно такъв, какъвто е и винаги ще бъде

– гениален, вечен, човечен и божествен…

Легендите никога не умират, а небесният отбор вече има своя D10S. До винаги, дон Диего!