X
 
 

Тъжният български град

Още от автора

Малко неща са по-потискащи от това да живееш на грозно място. О, ама как, България е прекрасна, рай, Швейцария! Хубаво, Швейцария е, само дето швейцарските качества на България абсолютно не са наша заслуга. Природните ни дадености са точно това – да-де-нос-ти, спуснати отнякъде, а ние имаме някакъв късмет границите ни да ги обгръщат. Няма какво да се гордеем с тях, можем само да ги пазим и да ги ценим, но те не са наше дело. Наше дело е друго: из тези естествени красоти са разхвърляни едни запуснати, вехти, западнали убежища на грозотата и бездушието, които ме карат да си мисля, че сме народ от стоици, защото ако на наше място бяха шведи или финландци, самоубийствата сигурно щяха да са пет пъти повече отколкото в подредената, чиста, спретната Скандинавия. Защото българският град страда от балкански синдром, от чумата на случайността и произвола.

Безпорядъкът и пълната липса на поглед над развитието на града не са от вчера. Вижте само какво пише в плана “Мусман” за изграждането на бъдеща голяма София от 1937 г.: “Въпреки предупрежденията, които се правеха от будната обществена критика, малцина от отговорните на времето общински управници си даваха ясна сметка за това, на което днес всички сме свидетели: пръснат град, случайно създаден, с нескончаеми улици, които едва ли след десетилетия биха получили елементарно благоустройство, защото и най-богатата страна на света не може да си позволи лукса на безсистемието, на произвола, който зарови не малко народни спестявания без полза в калта”. Винаги боли когато нещо на почти сто години звучи супер актуално, нали?

Изглежда от самото начало нямаме идея какво да правим с града, някак чужд ни е, не сме свикнали с него, не сме дорасли за мащабите му. В идеалния вариант градът е естествен феномен, който си има своя момент, тайминг, епоха и така нататък. Тук е обратното: градът е явление, което ни се случва и избързва, явление, за което просто не сме готови. Няма да идеализирам монархията, далеч съм от идеята, че царска България е някакъв непогрешим рай, в който цялото общество е съставено от аристократи, играещи поло и прескачащи от театъра до операта за чаша шампанско и макарони преди “Травиата”, съвсем не в това е идеята – все пак проблемите започват още от тогава.

Да вземем столицата, например. През трийсетте години на миналия век София расте безконтролно. Старите снимки показват кал, мизерия и разруха по крайните квартали, новите улици не могат да поемат трафика, няма план, никаква визия за изграждането ѝ. Един хубав център и толкова (като сега). София се развива безцелно и във всички посоки и семената на хаоса са посяти от съвсем рано. Планът “Мусман” от края на 30-те години (можете да го откриете в сайта на Столична община, интересно четиво е), кръстен на австрийския архитект Адолф Мусман, трябва да превърне града в балкански Париж, но съдбата на Европа е друга. Идва война. Градът е сринат и повече от дванайсет хиляди от сградите му са разрушени, а всички знаем какво се случва след това – сменяме коренно стила.

Идват бетоновозите и сред плахата виенска архитектура започват да изникват бруталистични сиви чудовища, налага се нов модел, спуснат върху съществуващия вече безпорядък, защото идеология се налага чрез абсолютна пропаганда. Малко неща са пощадени: от лапите на комунистическите чукове през 70-те са спасени Царският дворец, Народният театър, Военният клуб, Халите и сградата на БАН (списъкът продължава), за което можем единствено да благодарим на архитектите в София – новият градоустройствен план на столицата предвижда събарянето и на тези мръсни паметници на монархията.

И понеже на нас нещата ни се случват, преди да сме дорасли за тях, както става със свободата и демокрацията, през втората половина на века пак нямаме идея какво да правим с града, само причините са други. Селяните (и това съвсем не е обида, просто селото ни е много по-близко) стават граждани, но запазват начина си на живот, а градското пространство си остава нечия друга отговорност, защото вече всичко е общо – фасадата на сградата не е като фасадата на семейната къща, която разчита на живущите там, тя е отговорност на партията, на колектива, значи на никого, на някаква имагинерна черна ръка, която дърпа конците. Идеологически обусловеното строителство превзема земята, а сивото маркира новата, чужда идентичност на града. Някой ще каже „ама тя и европейската архитектура е чужда“ и ще е прав, но европейската архитектура, а това е фокусът тук, е красива, красиво разположена е, красиво устроена е. Красива е, а на нас точно това ни липсва, не жилищно пространство. Окей, да кажем, че всичко е въпрос на вкус – бетон и метал, това си е стил, а всеки стил си има съзерцатели. Така или иначе нещата западат истински след 90-та година.

Контролът изчезва. Изчезва държавата. Изчезва колективната отговорност, лична никога не е имало, и градът изпада в криза и започва да се свлича върху себе си. Безидейното му съществуване води до нови изкривявания – сред панелките и австрийските сгради започват да изникват млекарници и месарници, заложни къщи, казина, заведения, железарии, пазари, магазини за дрехи, детски играчки, бижута, китайски боклуци, домашни принадлежности, инструменти, кафе, цветя, цигари и алкохол, сувенири, автосервизи, авточасти, автомивки, бензиностанции и така нататък до абсолютен безкрай, до абсолютен безпорядък. Проблемът не е в това, че тези места съществуват, а как съществуват – отново заради осакатеното ни усещане за красота всяко такова място само решава какви цветове, артикули и тъпотии да има по противните си витрини, всичките тези места са с различни размери, различни височини (това съвсем не е издребняване), преобладава пластмасата, някакви ужасяващи ламарини, претрупани фасади, по които много често висят боклуци, -75% НАМАЛЕНИЕ, СТРАШНИ ОТСТЪПКИ, ВСИЧКО ПО ЛЕВ – това с крещящи жълти букви, които ти бъркат в очите и се виждат от километри, та да прецакат гледката отдалече. И всичко това не е обособено в зони, реализацията е безмозъчна. Нищо не свързва тия места, нищо не ги обединява, някой просто е бръкнал в една торба и като в компютърна игра е разхвърлял произволно някакви сгради по полето. Така лайтмотив на града, далеч не само на София, продължава да бъде хаосът.

Като сложим цялата тая кочина от будки и магазинчета и казина и заложни къщи на приземния етаж на същите ония оцелели красиви австрийски постройки, които се разпадат, защото не се поддържат, градът се превръща в обърната кофа за боклук. И, пак, всичко това се дължи на липсата на контрол, но, по-лошо, на чувството ни за красота и ред, от което май сме напълно лишени. Показват го кабеляците, които като метастази са плъзнали по всичко и са надвиснали над главите ни, че даже и убиват хора, показват го голите климатици и маркучите им, сателитните чинии и техните кабели, показва го пропадналата програма за саниране и потресаващите балкони и замазки, всяка различна от предишната, грозните кофи за боклук, грозните улици, евтините материали, показва го ръждата, наподобяващите маслени петна по сградите следи, оставени там от влачещия се охлюв на държавната машина, показват го градинките и прилежащите части, изсечените дървета, колите по разбитите тротоари, навсякъде има само огради, железа, бетон, ръжда, някакви стоетажни изчадия, плеснати сякаш погрешка в жилищни квартали, които скриват слънцето. Дори не искам да почвам за дограмата, тя се нуждае от отделен текст. Пластмасовите бели прозорци са чума божия над тая окаяна страна и нейното наследство. Селското мислене на селската ни висша класа, която се опитва да вкара нещо от Монако или Сан Марино в балканския безпорядък, допринася с някакви гротескни къщи и комплекси, че даже и замъци, които допълнително унищожават пейзажа със своите статуи, абсурдни огради, комплексарски размери и така нататък. Изобщо, добрите примери, нещата с вкус, са някакви падащи звезди в облачно небе, затова и стигат до централната емисия новини и всички възторжено ги споделят и им се радват – не се знае кога ще е следващият път, в който някой ще направи нещо хубаво.

Никой не може да ме убеди, че този потресаващ изглед на града зависи само от държавата, макар огромна част от отговорността да е именно нейна. Отговорността е и лична, само че трудно можем да имаме униформена фасада на блока, защото все някой се дърпа, някой си иска гръцките статуи и позлатените парапети, някой иска барбекю на балкона, друг си простира гащите, трети остъклява балкон на неостъклен блок, за да „има още една стая“, през балконите летят боклуци, изхвърлят се пепелници, някой иска пък неговият балкон да е розов, зелен, прасковен, сьомген, а този „тренд“ с тия убити и безхарактерни цветове няма да разбера никога. Амстердам – черно, червено, кафяво, тухла и дърво, естествени материали, тъмни цветове, които светят приказно при дъжд. Париж – масивни гиганти с един и същи облик, еднакви синкави покриви, подредени и изчистени тротоари, цветни плочки, метрото на Гимар. Даже един Букурещ, да не каже някой, че се целя твърде високо, с изключение на крайните му квартали, изглежда десет пъти по-добре от който и да е български град.

Всичко това се свежда до два-три фундаментални проблема. Първият звучи така и е комунистическо наследство: “Не е важно да е красиво, важно е да върши работа”. Този идиотски принцип предопределя съдбата на града и неговите обитатели и, за съжаление, до голяма степен продължава да управлява населените ни места и днес. Тиксо вместо заварка, свински опашки вместо добре свършена работа, нещо такова. Евтинко, бързо, некачествено. Имаме ужасния навик да вършим нещата както си знаем, както можем, не както трябва. Не е нужен някакъв експертен анализ, достатъчно е само да имаш функциониращи очи, за да видиш как се материализира този принцип в построения набързо, даже безвреме, български град. По нищо не личи за трийсет години демокрация да сме стигнали до идеята, че красивото също е важно, понякога дори по-важно от функцията, но признавам, че това е въпрос на дебат – в идеалния случай функцията и стила са неразделни.

Вторият проблем звучи така: „Това не е моя работа“. Няма нужда от обяснение. Този начин на мислене е масов и точно защото е масов населените места в България се превръщат в създадено от колективно бездействие чудовище. Боклукът на улицата не е моя работа, градинката пред блока също, ама аз ли трябва пък да правя компромиси, на мен така си ми харесва, що пък да не спра в тревата, и така нататък и така нататък. Това мислене стои и по стените ни – свастики, сърпове и чукове, псувни, смърт, плеснати отгоре с елементарен черен, червен, син спрей, в зависимост от това кой стои отзад, но отново не тук е огнището – тези надписи са вероятно неизбежни, както са неизбежни хората, които ги оставят по стените. Проблемът е в това, че веднъж плеснати върху стената, тези надписи остават там завинаги, защото никой не им обръща внимание, на никого не му пречат, никой не си дава зор да купи бяла боя за три лева от железарията до небостъргача и да замаже написаното. Защото просто не е негова работа. И след като контрол от държавата не съществува, надписите остават там завинаги. В това, мисля, се съдържа голямата трагедия на българския град – не, че се случват някакви абсурди, а че абсолютно нищо не им противодейства. На фона на този потресаващ сбироток и хаос, който и Кустурица не може да си представи, чантичка за петстотин лева пред чалготека и жълто Ламборгини по жълти павета изглеждат нелепо и жалко.

Градът е едно огромно споделено пространство. Ако десет души го правят мизерен, следващите сто, които минат оттам, ще попият мизерията, може би несъзнателно, но ще я попият. Не знам дали красотата е естественото състояние на света, вероятно не е, но в какво точно се превръщаме ние, ако по никакъв начин не се опитваме да правим нещата около себе си красиви? Лесно е да кажем животни, обаче животните са красиви, красива е и средата им, може би паразити? Красивата среда създава красиви хора. Идеята не е нова, а ренесансова, затова Флоренция, Венеция и Болоня ни оставят като шамаросани. Красотата привлича и има способността да предава послания, да изгражда, да променя начина, по който мислим, по който възприемаме света, себе си. Красивото е важно. Колкото по-красива е средата ни, толкова по-красиви сме ние – просто така стоят нещата. Защо тогава толкова държим да живеем грозно, в грозни градове с грозни сгради, грозни паркове, сред боклуци и изоставени автомобили, какво ѝ е толкова привлекателното на кочината? Ще преувелича яко и ще кажа, че това е геноцид, защото мизерията отвън е мизерия отвътре. Дали средата ни е такава защото ние сме такива или е обратното? Това сигурно никой не може да каже. Знам обаче едно – има какво да се направи. Отговорността е както колективна, така и абсолютно индивидуална – колективна е дотолкова, доколкото ние я изискваме от някого, и е индивидуална, защото градът зависи от нас. Ние сме градът и градът е своите граждани. Та, в какъв град искаме да живеем? И що за хора сме? Отговорите ще откриете по стените, а ако не ви харесат – изтрийте ги, боядисайте ги, скрийте ги. Направете ги красиви.